Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Полиция… Полиция да дойде тук?… В този хотел?… Но не… Невъзможно е… Вие нямате право… Това е престъпление…

— Съжалявам, госпожо! — каза Бешу, внезапно станал учтив, след успеха си.

Но тя увисна върху ръката на полицая:

— Моля ви се, господине! Брат ми и аз сме жертва на едно ужасно недоразумение. Моят брат е неспособен да извърши лоши дела… Моля ви…

Бешу остана непоколебим. Той бе съзрял телефона в антрето. Отиде, позвъни и се върна.

Не чакаха дълго. След половин час, през който все по-възбуденият Бешу ораторства пред д’Енерис и Ван Хубен, а Арлет и Режин гледаха брата и сестрата с уплаха, примесена със съжаление, началникът на Сигурността пристигна, придружен от няколко агенти. Съобщението на Бешу бе произвело значителен ефект.

Извършиха повърхностно дознание. Разпитаха двойката слуги—те живеели в отдалечено помещение и се занимавали само със своята служба. Когато били свободни, се оттегляли в стаята си или пък в кухнята, в която се влизало откъм градината.

Но показанията на младите жени бяха обременяващи, а за да ги дадат, достатъчно беше само да се върнат на своите спомени. Арлет показа пътя, по който бе избягала, и описа градината, дърветата, усамотения павилион, вратата и безлюдната уличка, водеща към друга, по-оживена улица.

Не можеше да има никакво съмнение.

Освен това Бешу направи откритие, което не допускаше и най-малката колебливост. Оглеждайки вътрешността, той забеляза няколко стари тома, запазили своите подвързии. Видяха му се подозрителни. Разгледа ги — бяха празни и представляваха нещо като кутии. Единият от тях съдържаше сребърен плат, а другият — пояса.

Режин тутакси възкликна:

— Моята туника!… Моят пояс!…

— Диамантите са изчезнали! — изрева Ван Хубен така отчаяно, сякаш за втори път бяха го ограбили. — Диамантите ми! Какво сте направили с тях, господине?

Граф Дьо Меламар остана равнодушен, но имаше странно изражение. Когато Бешу се обърна към него, показвайки му туниката и пояса, от които диамантите бяха откъснати, той заклати глава и устните му се свиха в ужасна усмивка.

— Сестра ми не е ли тук? — прошепна, като погледна наоколо.

Старата прислужница отговори:

— Мисля, че госпожата е в стаята си.

Той живо извади от джоба си револвер, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.

С рязко движение д’Енерис, който го следеше, му бутна лакътя. Отклонен към прозореца, куршумът счупи едно от стъклата. Няколко агенти се нахвърлиха върху господин Дьо Меламар.

Решиха да го отведат в дирекцията на полицията заедно със сестра му.

Но когато потърсиха графинята, не я намериха нито в стаята, нито в будоара й.

Разтревожен, страхуващ се от самоубийство, д’Енерис лично ръководеше издирванията, но те останаха безрезултатни.

— Нищо — прошепна Бешу. — Вие скоро ще си получите диамантите, господин Ван Хубен. Всичко върви добре и аз добре поработих.

— Трябва да признаем, че и д’Енерис работи добре — забеляза Ван Хубен.

— Смелостта го напусна насред пътя — възрази Бешу. — Моето обвинение разкри всичко…

След няколко часа Ван Хубен се прибра във великолепния си апартамент на булевард „Осман“. Той бе вечерял в ресторант заедно с Бешу, когото водеше със себе си, за да продължат разговора около аферата, която еднакво ги интересуваше.

— Я гледай, я гледай! — каза той, след като разговаряха известно време. — Струва ми се, че чувам шум откъм края на апартамента. При това, слугите не спят от тази страна.

Той мина заедно с Бешу по дълъг коридор, в края на който имаше малък апартамент с отделен вход откъм главното стълбище.

— Това са две съвсем отделни стаи, където понякога приемам приятели — каза той.

Бешу се ослуша.

— Действително вътре има някой.

— Никой друг освен мен няма ключове от тези стаи.

С насочени револвери те се втурнаха в стаята. Ван Хубен извика: „Я гледай ти!…“, на което Бешу отговори: „По дяволите!“

Клекнал пред една простряна на канапето жена, Жан д’Енерис леко целуваше челото и косите й, съгласно своя успокоителен метод.

Приближиха и познаха Жилбер дьо Меламар със затворени очи, твърде бледа и задъхана. Разярен, д’Енсрис застана пред двамата:

— Пак вие!… Я ми кажете, няма ли да ме оставите на спокойствие! Какво търсите тук?

— Как какво търсим? — извика Ван Хубен. — Но аз съм си у дома!

А Бешу добави възмутен:

— Я гледай ти! Каква дързост!… Значи ти самият си помогнал на графинята да избяга от хотела?