Морис Льоблан - Загадъчният дом

д’Енерис се успокои и се обърна:

— Нищо не може да се скрие от тебе, Бешу. Боже мой, аз самият й помогнах.

— Ти си посмял…

— Да, драги приятелю, ти забрави да поставиш агенти в градината. Аз я улесних да избяга и й определих среща в съседна улица, където взе такси. След като свърши разпитът, аз отидох при нея и от тогава до сега, след като я пренесох тук, я лекувам.

— Но кой ви отвори? — запита Ван Хубен. — Нали трябваше да вземете ключа от тази стая!

— Нямаше нужда. Аз с щипци отключвам много лесно всякакви врати. Вече няколко пъти идвам тук и си помислих, че за госпожа Дьо Меламар не би имало по-удобно скривалище от този усамотен кът. Кой би могъл да си помисли, че Ван Хубен е прибрал графиня Дьо Меламар? Никой. Дори и Бешу! Тя ще живее спокойно под вашето покровителство, докато се изясни работата. Камериерката, която ще й прислужва, ще я вземе за ваша нова приятелка, тъй като за вас Режин е вече изгубена.

— Арестувам я! Ще съобщя в полицията! — викна Бешу. Д’Енерис избухна в смях.

— Я гледай. Колко е забавно! Чакай де! Ти знаеш по-добре от мен, че няма дори да я пипнеш. Тя е свещена.

— И ти вярваш?

— Без съмнение. Тъй като аз я защищавам. Бешу бе ядосан.

— Значи защищаващ една крадла?

— Крадла? Сигурен ли си?

— Да. Че тя е сестра на човека, когото ти накара да арестуват!

— Ужасни клевети! Не аз станах причина да го арестуват, а ти, Бешу.

— По твое указание и понеже е виновен. В това няма никакво съмнение.

— Сигурен ли си?

— Ето че и ти вече не си сигурен.

— Бога би, не — каза Жан д’Енерис със заядлив глас. — В цялата тази работа има твърде много противоречия. Онзи благородник може ли да бъде крадец? Тази горда дама, на която не смея да целуна нищо друго освен косата, може ли да бъде крадла?… Да ви кажа ли, Бешу? Аз се боя дали не си действал прибързано и дали непредпазливо не си се забъркал в една доста невероятна афера! Каква отговорност!

Бешу слушаше, блед и разтреперан. С присвито от безпокойство сърце, Ван Хубен чувстваше, че диамантите му наново потъват в мрак. Почтително клекнал пред графинята, Жан д’Енерис шепнеше:

— Вие не сте виновна, нали? Невъзможно е жена като вас да е откраднала. Обещайте ми, че ще ми кажете истината за вашия брат и вас…

Нищо не е по-увлекателно от подробния разказ за едно съдебно дирене, особено когато се касае за позната афера, за която всички са приказвали и за която всеки си е съставил вярно или погрешно мнение. Целта на тази книга е, значи, да открие онова, дето обществото не знае и дето правосъдието не успява да изясни. Или с други думи — да опише делата на Жан д’Енерис, тоест на Арсен Люпен.

Да припомним само колко напразен бе разпитът. Двамата стари слуги, въпреки че се възмущаваха, задето смеят да се съмняват в техните господари, на които те служеха от години, не можаха да кажат нищо за тяхно оправдание. Урсул напускаше кухнята само сутрин, когато отиваше за покупки. Звънете ли се, което бе рядко, тъй като рядко идваха посетители, Франсоа се обличаше и отиваше да отвори.

След щателна проверка се оказа, че не съществува никакъв таен изход. Малката стаичка до салона, която навремето била използвана за поставяне на легло, сега служеше като склад за непотребни вещи. Никъде не бе намерено нищо подозрително или подправено.

В двора нямаше никакви помещения. Никакъв автомобилен гараж. Установи се, че графът знае да шофира, но ако имаше автомобил, къде го оставяше? Къде бе неговият гараж?… Всички тези въпроси не можаха да бъдат изяснени.

Освен това графинята продължаваше да се укрива, а графът постоянно мълчеше, като отказваше да дава обяснения както по някои съществени въпроси, така и за своя частен живот.

При това един факт трябва да бъде запомнен, защото той изплува над цялата тази афера и измени общата представа, която мигновено си бяха съставили в съдебните среди, пресата и обществото. Фактът, който Жан д’Енерис познаваше от самото начало и който той искаше да разчопли, е следният: В хиляда осемстотин и четиридесета година прадядото на сегашния граф — Жюл дьо Меламар, най-прочутият от рода Меламар, генерал на Наполеон, дипломат през реставрацията, — бил арестуван за кражба и убийство. Той умрял от кръвоизлив в килията си. Щателно проучили въпроса. Търсили в архивите. Пробудили се известни спомени. Бил намерен твърде важен документ. В хиляда осемстотин шейсет и осма синът на горния Меламар, дядото на граф Адриен Алфонс дьо Меламар, ординарец на император Наполеон III, бил набеден в кражба и убийство. Той си пръснал черепа в хотела си на улица „Юрфе“, а императорът потушил аферата.