Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Веднага, щом дойдох, ме представиха под името Бешу, господин графе. Ала видяното и чутото ме кара да прикача към името си и качеството „полицай“.

— Онова, което сте видели… Което сте чули? — промълви Дьо Меламар и лицето ме постепенно побледня. — Но разберете, господине, аз не ви позволявам…

— Малко ме е грижа! — ревна Бешу, който не беше особено учтив.

Графът се върна при сестра си и те наново започнаха бърз и оживен разговор. Жилбер Меламар бе възбудена като брат си. Прави, придържайки се един друг, те очакваха с войнствения вид на хора, схващащи важността на нападението.

— Ето че Бешу побесня — тихо каза Ван Хубен на Жан. — Да, аз виждам, че възбудата му все повече и повече расте.

Познавам си стоката. Започва с подскачане и със затваряне на очите. И после внезапно избухва.

Арлет и Режин бяха станали и стояха зад Жан.

Бешу добави:

— И бездруго това ще трае дълго, господин графе. Имам само няколко въпроса, на които ви моля да отговорите без заобикалки: Вчера в колко часа излязохте от къщи? Вие и госпожа Дьо Меламар?

Графът повдигна рамене. Сестра му, по-податлива, счете за нужно да отговори:

— Излязохме, брат ми и аз, в два часа и се завърнахме в четири и половина, за да пием чай.

— После?

— Никъде не ходихме. Ние вечер не излизаме.

— Това е друг въпрос — каза подигравателно Бешу. — Бих искал да знам в какво прекарахте времето си снощи, в тази стая, от осем до дванайсет?

Господин Дьо Меламар тупна ядовито с крак и заповяда на сестра си да мълчи. Бешу разбра, че никаква земна сила не е в състояние да ги накара да заговорят. Това го хвърли в такава ярост, щото изсипа цялото си обвинение, без повече да разпитва — отначало със сдържан, после със заядлив, твърд и треперещ глас:

— Господин графе, снощи вие не бяхте вкъщи. Нито вие, нито госпожа сестра ви. Бяхте пред номер три бис на улица „Мон Табор“. Тук в качеството на доктор Брику вие причакахте едно младо момиче, което вкарахте в автомобила си. Сестра ви му уви главата с покривка и го докарахте в хотела си. Младото момиче обаче избягало. Гонили сте го по улицата, без да можете да го настигнете… Ето го там.

Със свити устни и стиснати юмруци графът процеди през зъби:

— Вие сте луд! Вие сте луд! Какви са всички тези луди тук?

— Аз не съм луд — възкликна полицаят, който постепенно се разпалваше и надутите му, вулгарни изрази веселяха д’Енерис. — Аз казвам само голата истина… Доказателства ли? Имам ги много. Госпожица Арлет Масол, която вие познавате и която причакахте пред вратата на шивача Шерниц, може да послужи като свидетелка. Тя се е качила върху вашата камина, лежала е върху тази библиотека, съборила е тази ваза, отворила е онзи прозорец, преминала е през тази градина. Момичето се кълне за това в името на майка си. Нали е вярно, Арлет Масол, че вие се заклевате в името на любимата си майка?

д’Енерис каза на ухото на Вай Хубен:

— Той си изгуби ума. С какво право се превръща в съдия-следовател? Жалък съдия! Само той приказва… Какво ти приказване…

Бешу просто ревеше. Беше застанал пред графа, чиито изплашени очи изразяваха безкрайно учудване.

— Това не е всичко, господине! Това не е всичко. Това даже не е нищо! Има и друго! Тази дама… Тази дама (той показваше Режин) вие я познавате, нали? Тя е същата, която бе отвлечена от Операта. И от кого? Ами кой я е довел тук, в този салон… чиито мебели тя позна?… Нали, госпожо? Тези фотьойли… това столче… този паркет… Кой я е довел тук, господине? Кой е взел диамантения колан? Граф Дьо Меламар, нали? И сестра му Жилбер?… Доказателство? Пръстенът с трите бисера… И още много доказателства. Съдът ще реши. И моите началници…

Той не довърши. Извън себе си, граф Дьо Меламар го бе стиснал за гушата и го раздрусваше, обсипвайки го с обиди. Бешу се освободи, заплаши го с юмрук и наново подзе своя необичаен обвинителен акт. Увлечен от уличаващите факти, от ролята си в разбулването на тази афера, а най-вече от важността, която тя щеше да му придаде пред началниците и пред гражданството, той, както казваше д’Енерис, си бе изгубил ума. Усети се, внезапно млъкна, изтри потта от челото си, съвзе се и с подчертана важност продължи:

— Превиших правата си, признавам го. Аз не съм компетентен по въпроса, затова ще телефонирам в дирекцията на полицията. Почакайте, ако обичате, да разбера какви нареждания ще ми дадат.

Графът се строполи на стола и наведе глава между ръцете си като човек, който не се опитва дори да се защити. Но Жилбер дьо Меламар прегради пътя на полицая. Тя се задушаваше.