Морис Льоблан - Загадъчният дом

д’Енерис скръсти ръце с възмущение.

— Я гледай колко са нахални тези двама господа! Преди час само не бях добър, а сега се лепят за мене.

Той им обърна гръб и позвъни. След минута една врата се отвори от старец с къси панталони и кафява куртка — съвсем изнемощял и прегърбен старец. Д’Енерис каза името си.

Другият отвърна:

— Господин графът чака господина. Ако господинът си направи труд да…

Той показа с пръст главния вход в края на двора. Режин внезапно почувства слабост и промълви:

— Шест стъпала… Площадката има шест стъпала…

Към това Арлет се присъедини, като прошепна с не по-малко уплашен глас:

— Да, шест стъпала… Това е същата площадка… Същият двор… Как е възможно!… Тук е… Тук е…

д’Енерис хвана двете жени под ръка и ги привдигна.

— Спокойствие, какво правите! Нищо няма да постигнем, ако се опъвате така още от първия момент. Ван Хубен, който самоволно беше влязъл заедно с Бешу, му прошепна на ухото: „Е, не съм ли досетлив? Щастие е, че сме тук. Внимавайте за диамантите. Не изпускайте д’Енерис от очи.“

Преминаха през двор, постлан с широки и нееднакви плочи. От лявата и дясната страна на двора се издигаха голите и без прозорци стени на съседните хотели. Постройката, осветена от големите прозорци, бе величествена.

Изкачиха се по шестте стъпала.

Режин Обри прошепна:

— Ако вестибюлът е постлан с черни и бели плочки, ще ми стане зле.

— Дръжте се! — възрази й д’Енерис. Вестибюлът бе постлан с черни и бели плочки.

Но д’Енерис така силно ощипа двете жени по ръцете, че те се задържаха на краката си.

— Внимавайте! — прошепна им със смях. — Защото иначе няма да постигнем нищо.

— Килимът на стълбата е същият — възкликна Режин.

— Да, същият е — проплака Арлет. — И парапетът е същият…

— Е, добре. И после? — каза д’Енерис.

— Но ако познаем и салона?…

— Важното е да отидем в него, защото аз не вярвам графът да е склонен да ни заведе в него, ако е виновен.

— Тогава?

— Тогава ще го принудим да го направи. Слушай, Арлет, кураж и нито дума, каквото ще да става!

В този момент граф Адриен дьо Меламар дойде да посрещне гостите си и ги въведе в едно помещение от партера, наредено с мебели от акажу, от времето на Людовик XVI, което, както изглежда, служете за работен кабинет. Той бе човек на около четирийсет и пет години, с горда походка, посивели коси и по-скоро неприятно, отколкото симпатично лице. В погледа му имаше загадъчно, малко отвлечено и на моменти разсеяно изражение.

Той поздрави Режин и леко трепна, когато видя Арлет. Посрещна ги учтиво, но с онази повърхностна учтивост, присъща на благородниците. Жан д’Енерис се представи, представи и придружителките си, ала не отрони нито дума за Бешу и Ван Хубен. Поклони се повече, отколкото би трябвало, и като се усмихна, каза:

— Притежателят на скъпоценни камъни Ван Хубен. Ван Хубен, чиито диаманти откраднаха в Операта. Моят съученик Бешу.

Макар и доста да го учуди тази сбирщина от посетители, графът не направи никаква забележка. Той се поклони и зачака. Ван Хубен, диамантите от Операта! Бешу — човек можеше да каже, ч& всички тези имена нямат значение за него.

Тогава д’Енерис без стеснение взе думата:

— Господине — каза той, — случаят добре подрежда нещата. Днес, преди да ви направя една малка услуга, като прелиствах стар списък на знатни хора, открих, че пие сме нещо като братовчеди. Моята прабаба се оженила за един Меламар от рода на Меламар Сентонж.

Лицето на графа се проясни. Очевидно тези въпроси го интересуваха и той захвана с д’Енерис дълъг разговор, след който роднинството им бе потвърдено. Арлет и Режин постепенно се опомниха, Ван Хубен каза тихо на Бешу:

— Е, какво, значи е роднина с Меламар!…

— Колкото аз с папата — изръмжа Бешу.

— В такъв случай признавам: той е твърде дързък.

— Това е само предисловието.

В същото време д’Енерис, съвсем отпуснат, подхвана:

— Но аз злоупотребявам с вашето търпение, господине и скъпи братовчеде. И ако ми позволите, незабавно ще ви кажа какво ми поднесе случайността.

— Моля, господине.

— Случайността ми помогна, като ме накара една сутрин в метрото да прочета вашето обявление във вестниците. Признавам, то на часа ме учуди поради незначителността на предметите, които издирвахте. Парче синьо въже, бравичка, част от свещник и дръжка на маша са предмети според мен незаслужаващи обявление във вестниците. След минута вече не мислех за тях и сигурно никога нямаше да си спомня, ако…