Морис Льоблан - Загадъчният дом

Тя млъкна. Изглежда, нейният разказ не бе заинтригувал Бешу и Ван Хубен. Но д’Енерис попита:

— Защо ни разказа тези две дребни случки? Виждаш ли връзка между тях?

— Да.

— Каква?

— Аз винаги съм вярвала, че човекът, който ме дебнеше, не бе друг, а господинът, дето ме следеше.

— На какво основание?

— Третата вечер забелязах, че мъжът от Монмартър носеше светли гамаши.

— Както и господинът, който те бе следил? — извика Жан д’Енерис.

— Да — каза Арлет.

Ван Хубен и Бешу изпаднаха в недоумение. Развълнувана, Режин запита:

— Не си ли спомняте, Арлет, че моят похитител от Операта също носеше такива гамаши?

— Действително… действително… — каза Арлет — Това никак не ми мина през ум.

— И твоят също, Арлет… вчерашният… мнимият доктор Брику…

— Да, действително — повтори младото момиче, — но аз не бях направила това сравнение… Чак сега спомените ми се проясняват.

— Едно последно усилие, моя малка Арлет. Ти не ни съобщи името на твоя господин. Знаеш ли го?

— Да.

— И той се казва?

— Граф Дьо Меламар.

Режин и Ван Хубен изтръпнаха. Жан едва сдържа учудването си. Бешу вдигна рамене, а Ван Хубен извика:

— Но това е лудост! Граф Адриен дьо Меламар… Познавам го добре. Имал съм случай да бъда с него в благотворителни комитети. Той е безупречен джентълмен и за мене ще бъде голяма чест да му стисна ръката. Граф Дьо Меламар да е откраднал моите диаманти!

— Но аз ни най-малко не го набеждавам — каза смаяна Арлет. — Само казах едно име.

— Арлет има право — каза Режин. — Питат я и тя отговаря. Но безспорно е, че граф Дьо Меламар, според онова, което всички знаят за него и за сестра му, с която той живее заедно, не може да бъде нито човекът, причакал ви на улицата, нито пък другият, дето ни отвлече.

— Носи ли светли гамаши? — попита Жан д’Енерис.

— Не зная… Или чакайте, да… понякога.

— Почти винаги — ясно каза Ван Хубен.

Настъпи мълчание. После Ван Хубен подхвана:

— Тук трябва да има някаква грешка. Повтарям: граф Дьо Меламар е безупречен джентълмен.

— Да идем да го видим — каза просто д’Енерис. Ван Хубен, нямате ли някой приятел от полицията, някой си господин Бешу? Той ще ни помогне да влезем.

Бешу се възмути:

— Значи вие мислите, че може да се влиза при хората току-така и че без предварителна проверка, без обвинение и без заповед можете да разпитвате по някакви си глупави приказки. Да, глупави! Всичко, което слушам от половин час, не е нищо друго освен глупости!

д’Енерис прошепна:

— Като си помисля, че съм играл с този глупак! Колко съжалявам!

Той се обърна към Режин:

— Скъпа приятелко, имайте добрината да намерите в телефонния указател номера на граф Дьо Меламар и да го поискате. Ще минем и без господин Бешу.

Той стана. След малко Режин му подаде слушалката.

— Ало! Домът на граф Дьо Меламар ли е насреща? Тук е барон д’Енерис… лично господин графът Дьо Меламар ли е? Господине, простете ми, че ви безпокоя, но преди няколко седмици прочетох във вестниците едно обявление за откраднати ваши вещи: дръжката на една маша, част от сребърен свещник, ключалка и половин връв за звънец, направена от синя коприна… Все неща без стойност, но вие държите на тях поради особени причини. Нали не се лъжа, господине?… В такъв случай, ако вие ми позволите да дойда при вас, ще ви дам сведения за вашите вещи… В два часа ли?… Много добре… Ах! Още една молба. Мога ли да доведа и две дами, чиято роля ще ви обясня?… Вие сте твърде любезен, господине, и аз съм ви безкрайно признателен.

д’Енерис остави слушалката.

— Ако господин Бешу бе тук, щеше да види, че можем да влизаме в чуждите къщи, когато поискаме. Режин, видяхте ли в указателя адреса на графа?

— Улица „Юрфе“ 13.

— Значи в предградието Сен Жермен! Режин попита:

— Но къде са тези предмети?

— Вече ги имам. Още в деня на обявлението ги купих за нищожната сума тринайсет франка и половина.

— Й защо не му ги изпратите веднага?

— Името Меламар смътно ми напомня нещо. Струва ми се, че навремето, през деветнайсети век, е имало шумна афера около Меламар. Нямах време да събера сведения. Но сега ще наваксаме пропуснатото. Режин, Арлет, ще се срещнем на площад „Пале Бурбон“ в два без десет минути.

Само за половин час д’Енерис успя да разчисти терена и да открие врата, на която най-сетне можеха да почукат. Една фигура се бе изправила в мрачината и задачата вече се поставяше в по-определен вид: каква роля играе в това събитие граф Дьо Меламар?