Морис Льоблан - Загадъчният дом

Този път тя успя да отвори прозореца.

Като се наведе, забеляза, че от тази страна е по-ниско и че няма повече от един етаж. Тя не се поколеба. Скочи от прозореца и благополучно се озова на камънака.

Почака, докато облакът закрие луната, претърча през откритото пространство и се намери под дърветата. След като вървя известно време, навеждайки се, тя стигна до стена, която не можеше да прескочи. Вдясно имаше павилион, който изглеждаше необитаем. Капаците му бяха затворени. Арлет бързо тръгна нататък. Преди да стигне до павилиона, забеляза в стената врата, подпряна с железни пръти, в бравата на която имаше голям ключ. Махна железата, превъртя ключа и дръпна.

Едва успя да отвори и да изскочи на улицата, като хвърли назад бърз поглед. Покривът на къщата й се стори силно полегат. Забеляза как една сянка тичаше след нея.

Улицата беше пуста. След около петдесетина крачки Арлет отново забеляза сянката — изглеждаше, че постепенно я настига. Обхвана я ужас и въпреки че бе задъхана, а краката й се огъваха, продължаваше да тича толкова бързо, че никой не можеше да я догони.

Силите й внезапно я напуснаха, коленете й се подгънаха и тя понечи да падне. Но вече бе стигнала улица, по която имаше минувачи. Съзря такси, скочи в него и след като даде адреса си и затвори вратата, се обърна. През задното прозорче на вратата видя, че неприятелят й скочи в друга кола, която веднага потегли.

Улици… други улици… Следяха ли я? Арлет не знаеше, нито пък се мъчеше да узнае. Внезапно пристигнаха до малък площад, на който имаше автомобилна пиаца. Тя почука на стъклото.

— Шофьор, спрете! Ето ви двайсет франка, продължете бързо, за да заблудите онзи, дето ме преследва.

Девойката скочи в друго такси и даде адреса си на новия шофьор: Монмартр, улица „Вардел“ петдесет и пет.

Вече бе вън от опасност, но беше толкова уморена, че изгуби съзнание.

Пробуди се на канапето в стаята си. До нея бе клекнал един господин, когото не познаваше. Внимателна, майка й я гледаше с безпокойство. Арлет опита да й се усмихне и господинът каза:

— Не я разпитвайте, госпожо. Не, госпожице, не говорете! Слушайте най-напред. Вашият работодател Шерниц съобщи на Режин Обри, че сте била отвлечена при същите обстоятелства, при които и нея са я отвлекли. Веднага предупредихме полицията. По-късно аз научих за случилото се от Режин Обри, която има добрината да ме смята свой приятел, и дойдох тук. Заедно с майка ви чакахме вън през цялата вечер. Надявах се, че похитителите ще ви пуснат, както пуснаха Режин Обри. Вашият шофьор ми каза, че идвате от площад „Виктория“. Други сведения няма. Не, не се вълнувайте! Утре ще ни разкажете всичко.

Младото момиче ридаеше и трепереше от треската и от спомените, тормозещи я като кошмарни сънища. Наново затвори очи, шепнейки:

— Качват се по стълбата.

Наистина някой позвъни. Майката излезе в антрето и се чуха два мъжки гласа. Единият каза:

— Ван Хубен, госпожо. Аз съм Ван Хубен, собственикът на туниката от диаманти. Когато научих за отвличането на вашата дъщеря, веднага тръгнах да я търся заедно с полицая Бешу, който току-що пристигаше от път. Обходихме всички участъци и пристигнахме тук. Портиерката каза, че Арлет Масол вече се е завърнала, и затова ние с Бешу дойдохме да я разпитаме.

— Но, господине…

— Много е важно, госпожо. Тази афера наподобява другата, с диамантите. Бандитите са същите… Не трябва да губим нито минута.

Без повече да чака позволение, той влезе в малката стая, следван от полицая Бешу. Това, което видя, прекомерно го учуди. Неговият приятел Жан д’Енерис бе клекнал до канапето, на което лежеше младото момиче, и внимателно целуваше очите, челото и бузите му.

Ван Хубен промълви:

— Вие, д’Енерис? Вие… Но какво търсите тук?

д’Енерис със знак го накара да млъкне.

— Не вдигайте шум! … Успокоявам момичето… Няма нищо по-успокоително от това… Вижте как се отпуска.

— Но…

— Утре… Утре ще се видим пак у Режин Обри. Дотогава болната трябва да почива… Не бива да си играете с нервите й…

Ван Хубен остана като стреснат. Майката на Арлет Масол нищо не разбираше. Но друг бе още по-изненадан и треснат: полицаят Бешу…

Полицаят Бешу, малък, слаб и блед човек, елегантно облечен и надарен с две огромни ръце, мигаше с очи и гледаше Жан д’Енерис като страшно видение. Изглеждаше, че хем познава д’Енерис, хем не го познава и сякаш търсеше да съзре под младата усмихната маска друго лице, дето за него, Бешу, бе лицето на самия дявол.