Морис Льоблан - Загадъчният дом

След ловко прекъсване Жан продължи:

— Вие сигурно сте слушали за вехтошарския пазар, скъпи братовчеде. Този живописен пазар, в който са натрупани в безпорядък най-разнообразни вещи. За себе си ще кажа, че там съм намирал много красиви неща и никога не съм съжалявал, задето съм отивал. Въпросната сутрин например открих руански фаянсов съд за светене на вода, счупен и поправен, но великолепна изработка… Супник… Напръстник за шиене… С една дума, множество находки. Внезапно сред купа прибори без стойност, хвърлени в безпорядък на тротоара, забелязах парче връв от звънец — синя обезцветена и захабена коприна. А до нея — бравичка и част от сребърен свещник…

Държанието на господин Дьо Меламар внезапно се промени. Крайно възбуден, той извика:

— Тези предмети!… Възможно ли е? Точно тия, дето аз диря! Но към кого да се обърна, господине? Как да ги получа?

— Като ми ги поискате.

— Как?!… Значи вие сте ги купили? На каква цена? Ще ви заплатя двойно. Тройно дори. Но аз държа…

д’Енерис го успокои.

— Позволете да ви ги подаря, скъпи братовчеде. Аз ги купих за тринайсет франка и половина.

— У вас ли са?

— Тук са, в джоба ми. Току-що наминах вкъщи, за да ги взема.

Граф Андриен без срам простря ръка.

— Един момент! — каза весело Жан д’Енерис — Бих искал малко възнаграждение… Твърде нищожно. Аз съм любопитен, извънредно любопитен по природа… И бих искал да видя мястото, което са заемали тези предмети… А също да узная защо толкова държите на тях.

Графът се поколеба. Искането беше нескромно и показваше известно подозрение, но колебанието му бе незначително.

— Това е лесно, господине. Елате, ако обичате, с мене в салона на първия етаж.

д’Енерис хвърли поглед на двете жени, като че искаше да им каже:

— Виждате ли… Винаги можем да постигнем онова, което искаме.

Като се взря по-добре, забеляза, че те са твърде развълнувани. За тях салонът бе мястото на тежките изпитания. Да се върнат в него, значеше да се върнат в една страшна действителност. Ван Хубен също разбра: щяха да направят нова крачка напред. Полицаят Бешу от своя страна се оживи. Той също тръгна е графа.

— Извинете — каза графът, — трябва да ви покажа пътя. Излязоха и преминаха през постлания с плочи вестибюл. Заизкачваха стълбата. Докато вървеше, Режин броеше стъпалата. Те бяха двайсет и пет… Двайсет и пет? Съвсем същото число. Наново започна да й прилошава и тя залитна.

Струпаха се около нея. Какво ставаше? Да не е болна?

— Не — прошепна Режин, — не… Обикновено виене на свят… Извинете!

— Трябва да седнете, госпожо — каза графът, като отвори вратата на салона.

Ван Хубен и д’Енерис я настаниха на канапето. Когато влезе Арлет и видя помещението, нададе вик, завъртя се и падна в безсъзнание в един фотьойл.

Тогава настъпи всеобщо смущение. Раздвижиха се безцелно, а графът викаше:

— Жилбер!… Урсул!… Скоро: соли… етер… Франсоа, викнете Урсул!…

Пръв дойде Франсоа. Това бе вратарят, домоуправителят и несъмнено единственият прислужник, с жена си Урсул, стара като него, но още по-набръчкана. Тя дойде след него. После влезе жената, която графът наричаше Жилбер и на която той каза възбудено:

— Сестро, тези две млади дами се почувстваха зле.

Жилбер дьо Меламар (след развода си тя отново носеше фамилното си име) бе висока брюнетка с горда походка. Младо и с правилни черти лице. Но в държанието и облеклото й имаше нещо старомодно. Тя бе по-миловидна от брат си. Нейните черни, много красиви очи имаха сериозно изражение. Д’Енерис забеляза, че е облечена в тъмна рокля, гарнирана с черно кадифе.

Въпреки че тази сцена трябваше да й изглежда необяснима, тя запази хладнокръвие. След като напръска с одеколон челото на Арлет, я остави на грижите на Урсул и се приближи до Режин, около която Ван Хубен напразно се суетеше. Жан д’Енерис го отстрани, за да може да наблюдава отблизо онова, което щеше да се случи и което той очакваше. Жилбер дьо Меламар се наведе и каза:

— А вие, госпожо? Няма нищо сериозно, нали. Какво чувствате?

Тя поднесе до ноздрите па Режин едно шишенце със соли. Режин повдигна клепачи, зърна дамата, съсредоточи поглед на тъмната й рокля, гарнирана с черно кадифе, после на ръцете й, и внезапно скочи, викайки с неописуем ужас:

— Простете!… Трите бисери!… Не ме пипайте! Вие сте жената от онази нощ. Та това сте вие… Познах пръстена ви… Познах ръката ви… И този салон… Тези тапицирани със синя коприна мебели… камината… столчето от акажу… Оставете ме, не ме пипайте!