Морис Льоблан - Загадъчният дом

Припомнянето на този двоен скандал направи силно впечатление. Веднага прикачиха нов епитет на съвременната драма: „атавизъм“. Братът и сестрата не притежаваха големи богатства, но се радваха на известно охолство, тъй като имаха хотел в Париж и замък в Турания и се занимаваха с обществени и благотворителни дела. Така че кражбата на диамантите в Операта не можеше да се обясни само с алчността. Не това бе атавизъм. В семейство Меламар имаше вроден инстинкт, който ги подтикваше към кражба. Братът и сестрата бяха наследили това от своите прадеди. Без съмнение те бяха откраднали, за да си осигурят по-добър живот от този, който можеха да водят при сегашните си средства. Или пък — вследствие на много силно изкушение, но най-вече от атавистична нужда.

И като свря дядо Алфонс дьо Меламар, граф Адриен бе също поискал да се самоубие. Също атавизъм.

За диамантите, за отвличането на двете млади жени, за времето през часовете, когато бяха извършени двете престъпления, намерената в библиотеката туника, за всичко онова, дето съставяше тайнствената страна на тази афера, той твърдеше, че не знае нищо. За него всичко това изглеждате, че се е случило на някоя друга планета.

Той се защити само по обвинението за Арлет Масол. Каза, че от неговите връзки с една омъжена жена се родило момиченце, което той много обичал и което умряло преди няколко години. Това много го натъжило. Арлет приличала на неговото момиче и той затова два или три пъти несъзнателно я проследил. Енергично отхвърли обвинението на девойката, в което тя твърдеше, че се опитал да я спре в безлюдната улица.

Така изминаха петнайсет дни, през които полицаят Бешу разви най-голяма и най-безплодна дейност. Ван Хубен, който го следеше на всяка крачка, се оплакваше:

— Изгубени! Казвам ви, че са изгубени.

Бешу стискаше юмруци.

— Вашите диаманти ли? Все едно че ги държа в ръцете си. Улових Меламар, ще намеря и тях.

— Сигурен ли сте, че не се нуждаете от д’Енерис?

— За нищо на света? Предпочитам всичко да загубя, отколкото да се обърна към него.

Ван Хубен възразяваше:

— Лесно ви е на вас! Но диамантите ми струват повече от самолюбието ви.

От друга страна, Ван Хубен не пропускаше да насърчава Жан д’Енерис, когото срещаше всеки ден. Винаги, когато отиваше в усамотеното жилище, където криеше Жилбер дьо Меламар, той заварваше там Жан д’Енерис, седнал пред краката на графинята да я утешава, да й вдъхва надежда, обещавайки й, че ще спаси брат й от смъртта и безчестието. Напразно се мъчеше да получи от нея сведения, които биха могли да го насочат. Когато пък отиваше да покани Режин Обри на вечеря, Ван Хубен и там заварваше д’Енерис.

— Оставете ни на мира, Ван Хубен! — казваше красивата актриса. — Аз не мога вече да ви гледам даже и на портрет след всички тези истории.

Вай Хубен не се отчайваше; викате настрапа д’Енерис и го питаше:

— Е, какво, драги приятелю, а диамантите ми?

— Съвсем други работи ми се въртят в главата. Режин и Жилбер ми заемат цялото време, едната след обяд, другата вечер.

— А сутрин?

— Арлет. Това дете е за обожаване: мила, умна, досетлива, щастлива и затрогваща; проста като дете и тайнствена като истинска жена. И толкова честна! По една случайност й целувах бузите първата вечер. Но сега не може! Ван Хубен, мисля, че пред всички предпочитам Арлет.

д’Енерис казваше истината. Неговата слабост към Режин се -бе превърнала в добро приятелство. С Жилбер се срещаше само защото се надяваше, но напразно, да изтръгне признания. От девойката той бе очарован и сутрин прекарваше времето си при нея. Тя имаше особен чар, който се дължеше едновременно на дълбоко простодушие и на правилно разбиране смисъла на живота. Всичките й неосъществени мечти за подпомагане на нейните колежки звучаха като осъществени, когато тя започваше усмихнато да приказва за тях.

— Арлет, Арлет — казваше й, — не познавам друг, нито по-прост, нито по-загадъчен човек от тебе.

— Аз загадъчна? — питаше тя.

— Да, понякога. Разбирам те напълно, с изключение само на едно, в което не мога да проникна и което, интересно защо, не съществуваше, когато за първи път те видях. Всеки ден тази тайна расте. Както предполагам, любовна е, нали?

— Не е възможно! — отвръщаше тя през смях.

— Да, любовна… Не обичат ли някого?

— Някого? Аз обичам всички!

— Не, не — настояваше той. — В живота ти има нещо ново.

— Вярвам ви, че има ново! Отвличане, тревоги, проверки, разпити, множество хора, които ми пишат: шум, много шум около мене! Всичко това е достатъчно, за да накара една малка манекенка да си изгуби ума!