Морис Льоблан - Загадъчният дом

— Да, но каква ли клопка се крие в това? Защо тя не ми каза за тези посещения? Най-сетне какво иска този Фажерол?

Както бе скочил в автомобила, воден от внезапно хрумване, така изскочи и тичешком Прекоси улицата, отиде в телефонния пост и потърси Режин. Щом получи връзка, каза:

— Госпожата там ли е? Господин д’Енерис я търси.

— Госпожата току-що излезе — отговори камериерката.

— Сама ли?

— Не, господине, с госпожица Арлет, която дойде да я вземе.

— Трябваше ли да излезе?

— Не, госпожата внезапно реши. Но госпожица Арлет й бе телефонирала тази сутрин.

— Не знаете ли къде отидоха?

— Не, господине.

Така, в разстояние на двайсет минути, двете жени, вече отвличани веднъж, наново изчезваха при обстоятелства, предвещаващи нова клопка и още по-страшна опасност.

д’Енерис бе привидно спокоен. Не се ядосваше. Не псувате. Но вътрешно бе побеснял. Погледна часовника си:

— Седем. Да вечеряме. Ето насреща една малка кръчма. В осем ще започнем да действаме.

— Защо не още сега? — попита Бешу.

Те седнаха в един ъгъл сред дребни чиновници и шофьори и д’Енерис отговори:

— Защо ли? Защото не зная какво да предприема. Действах наслуки, като се стараех да предотвратя възможните удари. Но е късно и всеки ме съсипва. Нужно е да дойда на себе си, да разбера… Защо ли пък този Фажерол изведе Режин и Арлет? Онова, дето мога да предположа за подобен човек, никак не ме успокоява.

— Вярваш ли, че след час ще се досетиш?

— Винаги трябва да си отделяме известно време. Това ни помага да се досещаме.

Човек би сметнал, че д’Енерис никак не се тревожи, защото той се хранеше с добър апетит и даже приказваше за най-обикновени неща. Но от нервните движения се отгатваше напрежението му. Той смяташе положението за твърде сериозно. Когато станаха към осем часа, каза на Ван Хубен:

— Осведомете се по телефона за графинята. След малко Ван Хубен съобщи:

— Нищо ново, ми каза камериерката. Тя е добре, вечеря.

— Тръгвайте!

— Къде? — запита Бешу.

— Не зная. Да вървим. Трябва да действаме. Трябва — повтори бързо д’Енерис. — Като си помисля само, че и двете са в ръцете на този тип…

Те слязоха пешком от височините на Монмартр и се отправиха към Операта. По пътя Жан си изливаше яда в къси фрази.

— Как ни разиграва този Антон Фажерол! Но той скъпо ще ми плати за това! Докато ние прахосвахме усилията си, той действаше. И то с каква енергия! Кой е той? Какво иска? Приятел на графа ли, както може да се съди по писмото му? Или пък враг? Съучастник или противник? И във всеки случай какво преследва с отвличането на двете жени, вече отвличани веднъж?… Какво цели, като ги отвежда заедно? И защо Арлет не ми се обади?

Той дълго мълча. Размишляваше, тропайки с крак и блъскайки минувачите.

Бешу внезапно каза:

— Знаеш ли къде сме?

— Да. На моста „Конкорд“.

— Значи недалече от улица „Юрфе“.

— Зная, че не сме далече от улица „Юрфе“ и хотел „Меламар“.

— Тогава?

д’Енерис го хвана за ръка.

— Бешу, в тази афера не можем да се ръководим нито от отпечатъци на пръсти, нито от следи от стъпки… нищо… нищо… освен ума. И най-вече инстинкта. При това аз дойдох тук, воден само от инстинкта си. На това място се случи всичко, тук бяха доведени Режин и Арлет. И против волята ми, в ума ми изпъкват постланият с плочки вестибюл, двайсет и петте стъпала на стълбите, салонът…

Те минаха покрай Националното събрание. Бешу извика:

— Това е невъзможно! Защо ли пък този човек бе повторил онова, дето друг вече е направил? И то при много по-опасни за него обстоятелства?

— Именно това ме озадачава, Бешу. Ако той е рискувал с оглед успеха на своите проекти, колко ли страшни тогава са тези проекти?

— Но в този хотел не може да се влиза току-така! — възрази Бешу.

— Не се ядосвай заради мене, Бешу! Влизал съм и денем, и нощем, и то без стария Франсоа да забележи това.

— А той, Антон Фажерол? Как мислиш, че е влязъл? И още повече — че е вкарал и двете дами?

— С помощта на Франсоа, то се знае! — изсмя се д’Енерис.

Приближавайки, той забързваше, като че виждаше нещата по-ясно и с по-голямо безпокойство схващаше събитията, на които трябвате да се попречи.

Той отмина и улица „Юрфе“, заобиколи къщите, които обкръжаваха хотела, и тръгна по безлюдната улица, където бе разположена градината и задната фасада.

Над павилиона намери малката вратичка, през която Арлет бе избягала. Д’Енерис имате ключове от вратата и от катинара и отвори. Пред тях се простираше градината. Хотелът бе потънал в пълен мрак. Ролетките на прозорците бяха спуснати.