Морис Льоблан - Загадъчният дом

Тя млъкна. Бе приказвала така трогателно и с такъв отчаян тон, щото двете жени се развълнуваха. Със свито от болка лице Арлет се приближи и каза:

— А тогава, госпожо… Тогава?

— Тогава — отговори тя — ние сме жертва на не знам какво нещо… Именно това е тайната, дето е против нас. В трагедиите, които се играят в театъра, представят семейства, преследвани от съдбата през редица поколения. Върху нас през три четвърти век вече нещастията непрестанно се сипят. В началото Жюл дьо Меламар навярно е можал и навярно е искал да се защитава, въпреки ужасните доказателства, които е имало против него. За нещастие той полудял от възмущение и починал в затвора от мозъчен кръвоизлив. Двадесет и пет години по-късно синът му Алфонс не оказал никаква съпротива, когато против него се струпали други, също така ужасни доказателства. Заобиколен от всички страни, уплашен, че е безсилен, и спомняйки си голготата на своя баща, той се самоубил.

Жилбер дьо Меламар наново млъкна и наново Арлет, която стоеше разтреперана пред нея, каза:

— После, госпожо, моля ви да продължите… Графинята отговори:

— После в нас се роди една легенда… Легендата, че проклятие виси над този злокобен хотел, където са живели бащата и синът и където те, единият, както и другият, са били притиснати от доказателствата за неизвършени от тях престъпления. Съсипана също и тя, вместо да се бори за възстановяване честта на своя съпруг, вдовицата се оттеглила в провинцията при своите родители, отгледала там сина си, нашия баща, вдъхнала му омраза против Париж, накарала го да се закълне, че няма да стъпи в хотела „Меламар“, оженила го в провинцията… И така го спасила от катастрофата, дето е щяла да смаже и него.

— Щяла да смаже и него ли? — запита Арлет. — По какво заключавате?

— Да, да — викна живо графинята. — Да, щяла е да смаже и него, както другите, защото тук, в този хотел, витае смъртта. Тук именно злият дух на семейство Меламар ни притиска и ни събаря. И именно защото след смъртта на родителите ни ние с брат ми му се възпротивихме, затова понасяме последствията на неизбежния закон. Още в първите дни, когато, идвайки от провинцията, пълни с надежда, забравяйки миналото, и щастливи, се върнахме във фамилния дом, и прекрачихме прага на жилището на улица „Юрфе“, още в първите дни ние почувствахме угрозата на тази тайнствена опасност. Най-много я почувства брат ми. Аз не дотолкова, защото се ожених, разведох се и имах щастливи, както и нещастни дни. Адриен стана мрачен — неговото предчувствие бе толкова силно и толкова болезнено, щото той реши да не се жени. По такъв начин, като прекъсва рода Меламар, той предотвратява ударите на съдбата и прекъсва последователността на нещастията. Реши да бъде последен от рода Меламар. Страх го беше.

— Страх ли? От какво? — запита Арлет с пресипнал глас.

— От онова, което щеше да се случи, от онова, което се случи след петнайсет години.

— Нищо ли не го предвещаваше?

— Не. Но съзаклятието се заплиташе в мрака. Неприятелите бродеха около нас. Обсадата на жилището ни постепенно се стесняваше. Предупредени бяхме за внезапната атака.

— Каква атака?

— Онази, дето бе извършена преди няколко седмици. Случката бе съвсем обикновена, но представлявате страшно предупреждение. Една сутрин брат ми забеляза, че липсват предмети, съвсем незначителни предмети: едно въже за звънец, една част от свещник, които бяха нарочно избрани сред много по-ценни предмети, за да ни се даде знак, че часът е настъпил…

Тя помълча, после довърши:

— Че часът е настъпил… И че мълнията скоро ще падне върху главите ни.

Тези думи тя произнесе с почти мистичен ужас. Очите й блуждаеха. В нейното държание се чувстваше онова, което тя и брат й са изпитали при своето очакване…

Тя добави още, и думите й изразяваха ужаса, в който ги бе хвърлила „мълнията“, както казваше тя:

— Адриен се опита да се противопостави. Той даде обявление, с което издирваше изчезналите вещи. По такъв начин, както казваше сам, той искал да омилостиви съдбата. Ако хотелът си възвърнеше онова, дето му бе взето, ако предметите застанеха отново на свещеното си място, което заемаха от век и половина, нямаше вече да бъдат настроени против нас онези тайнствени сили, които тормозеха рода Меламар. Празна надежда. Какво можеш да направиш, когато човек е предварително осъден? Един ден вие двете влязохте тук. Ние никога не бяхме ви виждали преди това, а вие ни обвинихте в неща, които не разбирахме… И всичко свърши. Не можехме да се защитаваме, нали? Бяхме внезапно обезоръжени и оковани. Мракът, обвиващ Жюл и Алфонс дьо Меламар ни обви и нас. Същата развръзка щеше да сложи край на нашите изпитания… Самоубийството… Смъртта… Ето нашата история. Когато работите вземат такъв обрат, не остава друго освен примирението и молитвата. Съпротивата е равна на светотатство, тъй като тези изпитания ни се изпращат от самата съдба. Но какви мъки! Какъв товар носим вече от един век!…