Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Изглежда е жилав човек — каза Варщайн, дишайки тежко. — На колко години е, казахте?

— Никой не знае точно. Някои казват, че е на годините на планината. — Той се изсмя, но усмивката му се изкриви в гримаса, когато видя ужасения поглед на Варщайн. — Във всеки случай е на доста години. Поне на осемдесет.

— Мили, Боже, и всеки ден изминава това разстояние само за удоволствие?! Ако трябва да продължа още само един километър, ще получа инфаркт!

— Тези стари отшелници наистина са много жилави — потвърди Хартман. — Но така и трябва да бъде — иначе нямаше да са толкова стари.

Приближаваха към къщата. Варщайн погледна към прозореца, за да различи някакво движение, но в малката хижа нямаше никакъв знак за живот.

— Какво ще правим, ако не е там? — попита Хартман. Погледите на Варщайн не му бяха убягнали.

— Ще чакаме. Независимо колко дълго. Хич не ми се иска да съм извървял целия път напразно.

В очите на Хартман ясно се четеше въпросът защо въобще го бяха направили. Но той се въздържа да го изрече на глас и двамата мълчаливо извървяха остатъка от пътя. Варщайн почука, но бе твърде изтощен, за да чака дълго за отговор. Вратата беше отключена, те се поколебаха малко, но накрая влязоха.

Вътрешността на хижата се състоеше от едно-единствено изненадващо голямо помещение, така че веднага можаха да разберат, че Зарутер не си е у дома. Варщайн уморено се заклатушка към грубата дървена маса, която заедно със столовете и широката камина заемаше почти половината от мястото. Изтощението го покри като оловен плащ, но вече бе приятно, като след тежка работа, която най-накрая си свършил. Нямаше да направи повече крачка, ще седи тук, докато стане на осемдесет и се вкамени.

Варщайн се наслади на усещането, че повече няма да върви, след това отвори очи и се огледа около себе си. През единствения прозорец не влизаше много светлина, но бе достатъчно, за да се потвърди първото му впечатление: отвътре хижата бе много по-голяма, отколкото отвън. Само три стени бяха от дърво. Задната стена бе всъщност масивна скала и Зарутер — или който и да бе, който е построил къщата — бе издълбал метър и половина от нея, за да спечели пространство. Гледката бе толкова странна, че Варщайн забрави умората си и стана, за да разгледа отблизо задната част на помещението. Стената бе съвършено права и гладка и изглеждаше като покрита с изкуствена материя. Варщайн вдигна ръка и докосна камъка в първия момент толкова предпазливо, сякаш пипаше печка, за която не бе сигурен дали не е включена. Камъкът бе съвсем обикновен. А как иначе? Какво очакваше?

— Това е лудост — промърмори той.

— Какво? — попита Хартман.

— Това тук — Варщайн посочи скалата и се обърна към Хартман. — Издълбал е почти два метра от стената.

— За да спечели място, предполагам. Какво е толкова невероятно?

— Невероятно е, защото това тук е твърд като стомана гранит — каза Варщайн. — Не мислите ли, че е било по-просто да построи тези два метра отвън?

За момент Хартман изглеждаше съвсем объркан, после се отърси от мисълта за това, което му предлагаше Варщайн, и попита:

— Добре, какво ще правим сега? Зарутер не е тук.

— Ще дойде — отвърна троснато Варщайн. Опита се да се овладее, за да не се насочи разочарованието му от напразното идване към Хартман.

— Може и да се забави. Тук не може да е отишъл до будката за цигари или до пощата. Днес може и въобще да не се появи.

— Глупости! Ако беше така, щеше да заключи вратата.

Хартман не каза нищо, отиде до вратата и я отвори. Варщайн разбра какво искаше да му покаже — вратата нямаше ключалка.

— Колко можем да чакаме? Имам предвид да се върнем долу по светло?

Хартман погледна часовника си и измери Варщайн с поглед, сякаш се опитваше да отгатне настроението му.

— Най-много час.

Само един час? Варщайн бе отчаян. Даже и Зарутер да бе тук, един час нямаше да е достатъчен. Значи, за изкачването им бе нужно много повече време, отколкото бе предполагал.

— Значи, ще чакаме — реши Варщайн. — И без друго трябва да си почина. Ако трябва да тръгна веднага, сигурно ще припадна по пътя.

Хартман разтвори раницата си и извади сребриста плоска бутилка. Отпи голяма глътка, преди да я подаде на Варщайн.

— Алкохол? Да не искате да ме убиете?

— Не е алкохол, а вълшебно питие по древна келтска рецепта. — Той завинти капачката и прибра бутилката в чантата. — Наистина ли изобщо не пиете?

— Рядко. Почти никога.

— Не пушите… Имате ли въобще някакви пороци?