Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Нямам намерение да се виждам с него. — Варщайн не успя да прикрие съвсем ужаса в гласа си. Това бе нещо, за което до този момент не бе мислил, макар че бе ясно като бял ден. Ако наистина нещо не бе наред с Гридоне и произшествието наистина не бе терористична акция, щяха да срещнат там Франке. Бе толкова сигурно, колкото и че дяволът живееше в Ада.

— Едва ли ще успеете да го избегнете — каза Ломан. — Във всеки случай нямам намерение да го оставя да се измъкне. Не и ако предположенията на приятелката ви са верни.

— И какво предполага тя? — хладно се осведоми Варщайн.

Ломан вдигна вежди и усмивката му вече не изглеждаше толкова надменна, както преди малко. Варщайн бе сигурен, че следващите му думи щяха да му дадат възможност още сега да започне скандала, за който се бе настроил още от самото начало. Съзнаваше, че не беше прав за Ломан. Независимо какво мислеше за журналистите и какъв опит имаше с тях, всички не бяха еднакви. Но и никога не бе имал намерение да му дава шанс.

Стюардесата дойде да се увери, че правилно са закопчали коланите си и появата и задуши зараждащия се скандал. Засега. Когато си тръгна, Варщайн демонстративно изви глава настрани и се престори, че съсредоточено гледа през прозореца. Ломан бе достатъчно умен да остави нещата така. Поне по време на полета щеше да е спокоен.

Вратите на кабината се затвориха точно на секундата и далечният шум на двигателите се превърна в нетърпим грохот, когато Еър-бъсът бавно зарулира по стартовата писта. Нервността на Варщайн се засили и се превърна в страх. Познаваше това усещане и знаеше, че е ирационално и необосновано, но това ни най-малко не му помагаше да се справи с него.

Винаги го е било страх от летене, още първия път, когато кракът му стъпи в самолет. Познаваше всички дребни психологически трикове, които можеха да помогнат в подобни случаи или поне да намалят страха, но при него не помогна нито един. Изминалите три години, през които не се бе приближавал до самолет, не бяха променили нищо, дори напротив — нещата май бяха станали по-лоши.

— Нервно ли ти е?

Варщайн отмести поглед от прозореца и срещна усмивката на Ангелика. Беше много по-различна от тази на Ломан. Вместо надменността и злорадството видя само желание да му помогне или поне да отклони вниманието му.

— Малко — призна си той.

— Тогава не трябва да гледаш през прозореца. Защо просто не затвориш очи и не си представиш, че седиш в автобус?

— Психолозите съветват точно обратното — отвърна Варщайн. — Освен това няма да ми помогне. Представата, че седя в автобус, който се движи във въздуха с осемстотин километра в час, едва ли би ме успокоила.

Тя стъписано го изгледа, докато схване, че се шегува, после се засмя малко пресилено, но въпреки това на него му хареса. Много отдавна не бе разсмивал някого.

Машината бе стигнала стартовата писта, направи завой на сто и осемдесет градуса и започна бързо да се движи напред. Черният асфалт изчезна пред прозорците и трясъкът на турбините стана още по-силен. Ръцете на Варщайн се изпотиха. Той се вкопчи със всичка сила в облегалките за ръцете и сърцето му щеше да изхвръкне. Самолетът все повече и повече увеличаваше скоростта си и накрая се издигна във въздуха, преди да достигне края на пистата. Земята под тях потъна и небето пред самолета се наклони на една страна. Този път по изключение съдбата бе пощадила Варщайн и от мястото си той не видя как летището под тях се смалява. Пред себе си виждаше само искрящата синева, без нито едно облаче по нея. Когато Еърбъсът набра достатъчно височина и зае хоризонтално положение, лудешката скорост вече не се усещаше така силно и Варщайн предпазливо пое дъх. Опитвайки се да преодолее страха си от летенето, бе прочел всичко за самолетите и летенето, до което бе успял да се добере. Впоследствие обаче това се оказа грешка. Разбра, че стартът е най-опасната част от полета, от което не започна да го понася по-леко.

Макар че надписът „Затегнете коланите“ още светеше над седалките им, Ломан изведнъж разкопча колана си, стана и седна на отсрещното място.

— За по-сигурно — каза, когато срещна въпросителния поглед на Варщайн. — По-добре да държа под око двете гълъбчета.

— На чия страна сте всъщност? — попита враждебно Ангелика.

— На моя — отпуснато отвърна Ломан. — Все пак тази шегичка ми струва доста пари. А ако се окаже и само пушилка, не само пари. Главният редактор не бе особено въодушевен, когато му разказах историята. Представяте си защо, нали?