Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Добре. Изсипете сега всичко тук на предната седалка, после ще го преброя. Още докато Варщайн се чудеше как да разбира думите му, шофьорът запали колата, изчака пролука в потока от автомобили и потегли.

— Но аз не мога да…

— Не е нужно — прекъсна го шофьорът. — Няма да се разоря за три километра. Пък е и приятно да срещнеш честен човек. — Той се засмя, поглеждайки в огледалото втрещената физиономия на пътника си. — Ако знаехте само колко често ми се е случвало пътниците съвсем случайно чак накрая да забележат, че са взели малко пари. А пък и без друго трябва да отида до летището, за да обърна.

Това последното си беше, разбира се, чиста лъжа, но Варщайн му бе благодарен за нея.

Беше му благодарен и за това, че изминаха остатъка от пътя в мълчание и мъжът не се опита да подхване разговор, като например му зададе оригиналния въпрос, дали е имал и по-добри времена.

Колата премина край единия от трите главни входа, Варщайн благодари с мълчаливо ръкостискане на своя благодетел и слезе. Беше доста топло, макар че бе още рано. Като знаеше къде отиват, Варщайн предвидливо си бе облякъл пуловер и дебело яке, но само след няколко минути взе да се поти. Не се бяха уговорили за точно определено място, където да се срещнат, и това явно бе грешка. С изключение на предназначението му сегашното летище Франц-Йозеф Щраус нямаше нищо общо с предишното. Бе най-малко двойно по-голямо, а по домашному уютната преди малка зала бе превърната в лабиринт от стъкло, мрамор и хромирана стомана, в която трудно можеше да бъде открит определен човек. Въпреки това не се наложи дълго да търси Бергер. Не след дълго някой извика името му. Обърна се и я видя да идва забързано към него. Носеше същия светъл летен костюм, с който бе облечена предния ден, и на дясното и рамо висеше малка пътна чанта.

— Добре, че дойдохте. Вече си мислех, че сте променили решението си.

— Пътят се оказа по-дълъг, отколкото мислех — смутено отвърна Варщайн. — За първи път идвам тук. Преди винаги съм летял от Рием.

— Е, не е чак толкова дълъг… — Тя не продължи мисълта си и с усмивка вдигна рамене: — Вярно, забравих. Не обичате да летите.

— Наистина знаете доста за мен. — Варщайн не бе много сигурен дали това му харесва или не.

— Нали ви казах, че мъжът ми беше ваш почитател.

— Инженерите по измервателна техника нямат почитатели — спокойно каза Варщайн. — Не и аз. Преди тя да успее да каже нещо и да направи ситуацията още по-конфузна, Варщайн попита: — Къде е приятелят ви?

— Ломан ли?

За секунди Варщайн се заслуша вътре в себе си, но името нищо не му говореше. Или поне не беше от тези имена, с които бе имал работа.

— Да, репортерът.

Бергер се обърна, потърси с поглед и посочи в тълпата:

— Чака ни там отзад. — После се поколеба и продължи: — Има още нещо, което не ви казах…

— И какво е то?

— Казах му… казах му, че сме стари приятели. Помислих си, че така ще е по-добре.

— Така ли? И защо?

— Ако му бях казала истината, нямаше да дойде. Името ви… не му беше съвсем непознато, разбирате ли?

— Значи, стари приятели, така ли?

— Ще трябва да си говорим на „ти“. Наричайте ме Ангелика, или направо Агни, ако така ви харесва повече. Но само не Гели — така ми казват хората, които ме мразят. — Тя изви вежди в престорен гняв.

Варщайн се засмя против волята си. Много добре знаеше, че замисленият театър може да продължи не повече от час. Но нямаше значение, важното бе веднъж да седнат в самолета.

— Тогава вие ми казвайте Франк.

— Не искам… Мъжът ми се казва така и ми изглежда малко… малко смешно.

Целият фарс все по-малко харесваше на Варщайн, но пък от друга страна не си заслужаваше да се водят безкрайни разговори по темата.

— Ангелика, добре.

Макар че Агни беше по-кратко и сигурно би и харесало повече. Но той винаги е бил противник на американизацията на родния му език и сега не виждаше причина да престъпна принципите си.

Прекосиха залата. Ломан небрежно се бе подпрял на бара до гишето, което обслужваше пътниците, и от пръв поглед стана несимпатичен на Варщайн, макар че го видя само в гръб. Беше висок, слаб мъж в износен джинсов костюм и с мръсни обувки. Дългата му коса също не бе чиста, а на лявата си ръка носеше безвкусен пръстен с печат. На рамото му висеше преметната чанта с фотоапарат, а до него на земята бе оставен един куфар „Самсонайт“. Когато Ангелика и Варщайн се приближиха до него, той остави бирата си и измери Варщайн от главата до петите с продължителен, не особено приятен поглед. Макар че бе облегнат, ръстът му надвишаваше този на Варщайн почти с цяла глава, което правеше погледа му още по-презрителен.