Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Малко — отвърна с неохота Варщайн. Искаше му се Хартман да не се чувства задължен да поддържа някакъв разговор. Ако имаше нещо, което мразеше повече от алкохола и цигарите, това бяха празните приказки.

— Сигурно е доста скучно така — каза Хартман. Варщайн не пожела да му отговори и се дръпна в задната част на колибата, която бе вдълбана в скалата. Нещо в тази стена го привличаше, но не можеше да определи какво. Стоя така доста време, после попита Хартман, без да го поглежда:

— Имате лампа, нали?

— Да.

— Дайте я.

Хартман му подаде малко джобно фенерче. Варщайн го включи и зашари по стената.

Линиите не бяха по-ярки от онези в тунела, но действаха по-силно, защото не бяха повредени. Картината тук имаше някакъв смисъл. Не можеше да каже какъв точно а и не се опита да го разгадае, но му беше ясно, че не бе просто драсканица на стар човек.

— Интересно — каза Хартман. Бе се приближил до него и проследи лъча. — Какво ли е това?

— Същото е като… — Варщайн не довърши фразата си. За малко да каже „като долу в тунела“. Но щеше да е безсмислено. Никой освен него не бе виждал линиите в скалата. Когато след седмица се върна на мястото, те вече бяха изчезнали — заедно със скалата, на която бяха нарисувани.

— Като какво? — попита Хартман.

— Нищо. Помислих си, че ми прилича на нещо, но съм се заблудил.

— Изглежда някак магично.

— Магично ли? — Варщайн се запита защо при произнасянето на тази дума изпита ужас. — Какво имате предвид?

— Ами… като онези рисунки по скалите… Дето ги рисуват разните там лечители… Шамани и други такива.

— А-ха, разбирам. Варщайн изведнъж изпита същото неразположение като преди две седмици в тунела.

Интересът на Хартман към рисунката изчезна също толкова бързо, както се и беше появил. Отдалечи се от Варщайн и след малко по шумовете Варщайн разбра, че се канеше да претърси колибата. Това не му хареса, но все още бе твърде запленен от рисунката, за да може да му обърне внимание. Картината бе много по-малка от първата в тунела, но може би точно затова бе много по-впечатляваща. Плетениците не можеха да бъдат описани с думи. Когато ги гледаше по-продължително време без прекъсване, сякаш започваха да се движат. А ако много дълго се взираше в тях, започваше да го боли главата.

— Ама че работа! — чу се гласът на Хартман. — Отшелник с цветен телевизор!

— Да, но го ползвам много рядко. Батериите са скъпи, а и тук горе рядко се намират.

Варщайн и Хартман едновременно се обърнаха към вратата. Хартман направи такова рязко движение, че бутна нещо, което с трясък падна на пода. По звука се разбра, че не се е счупило.

Не бе усетил отварянето на вратата — може би, защото фигурата, която се появи, изпълваше цялата врата. Варщайн различаваше Зарутер само като сянка, която в никакъв случай не бе на възрастен човек. Трудно е да се прецени възрастта на човек, чието лице не се вижда, но ако някой му бе казал, че сега пред него стои осемдесетгодишен мъж, щеше да се разсмее с цяло гърло.

— Върнете предмета на мястото му, непохватни човече — каза Зарутер. В гласа му не се долавяше никаква следа от яд. — Или, не. По-добре не пипайте нищо.

— Съжалявам — рече смутено Хартман. — Моля да извините нахлуването ни. Но вратата беше отворена и…

— Нямам нужда от ключалки. Който дойде тук е или приятел, или изпаднал в беда. Ще е престъпление да държа вратата заключена. — Мъжът най-накрая влезе в помещението и затвори вратата след себе си. В същия момент наистина се превърна в стар човек. Слабата светлина хвърляше сиви сенки върху лицето му и правеше безбройните бръчки още по-дълбоки. За секунда заприлича не на осемдесет, а на осемстотингодишен.

— Не съм очаквал хора като вас — продължи Зарутер. — Там, където живеете, прието ли е да нахлувате в домовете на хората и да ровите в нещата им?

— Моля ви, не искахме да ви доближаваме толкова. Извинявам се за…

Варщайн замлъкна, когато Зарутер се обърна към него и го погледна за първи път право в очите. Очите му! Сега знаеше какво му пречеше да издържа на погледа на този човек. Бяха очите му. Имаше нещо в погледа му.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Зарутер. — Не знаех кога точно, но знаех, че ще дойдеш.

Варщайн никога не се бе приближавал толкова до него и благодареше на Бога за това. Което бе неприятно от разстояние, отблизо бе почти непоносимо. Изведнъж гърлото му стана толкова сухо, че не можеше да произнесе никакъв звук.

— Не беше много трудно да се отгатне — каза подигравателно Хартман. — Казах му, че искате да говорите с него.