Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

Навън сякаш всичко изчезваше в хаоса, но вътре, в спартански подредената хижа, нищо не се бе променило. Когато затвориха вратата след себе си, ревът на урагана спря и вместо проблясващите светлини на Страшния съд около тях струеше меко бяло сияние, което въпреки силата си не заслепяваше.

Варщайн гледаше картината на стената, Франке имаше право — бяха същите прави и вълнообразни линии, същите кръгове и светкавици, които танцуваха по небето. Но не бе същата картина от тунела. Чак сега видя заблудата си. Може би и Зарутер не знаеше, но Варщайн видя съвсем ясно, че рисунките тук бяха различни, невероятно стари и сложни, несравнимо по-стари от тези във вътрешността на планината.

Знаеше какво трябва да прави. Знаеше го през цялото време, както и Ангелика и Роглер също. Знанието бе скрито в тях от деня на раждането им, както го бяха носили и предците им и техните предци също, и предците на техните предци, и… веригата беше безкрайна и никога не бе прекъсвала. Те бяха само инструментите, носителите на сила, по-стара от човечеството и много по-важна от него.

Той бавно пристъпи към стената, вдигна ръка и докосна линиите, които Зарутер и тези преди него бяха издълбали в скалата. Ангелика застана до него. Устните и тихичко започнаха да тананикат непозната мелодия, която подейства на Варщайн по същия начин, както и линиите, които пръстите му чертаеха върху скалата, действаха върху песента и. Роглер, третият пазител, стоеше между двамата, защото той бе връзката между песента и ръката, между силата, която създаваше, и силата, която пазеше. И докато и тримата стояха така, докато Ангелика пееше песента си, а Варщайн прибавяше нови щрихи към картината на времето, вратата изцяло се отвори и светът започна да се плъзга през нея.

Всичко стана в една-единствена секунда. Небето над това, което някога бе представлявало Лаго Маджоре, избухна в невероятни пламъци. От горящия връх се спуснаха ярки бели, червени, зелени и сини светкавици, удариха се в титаничните скални колони, между които бяха застанали друидите, и скалите зазвъняха. Между каменните гиганти няколко секунди бушуваха енергиите на Съзиданието, прасилите на Вселената. За частица от секундата телата на друидите, които търпеливо бяха чакали мига, се разпаднаха на прах. Но телата нямаха никакво значение. Тяхната сила бе тук, знанието им също. Когато ярката светлина изгасна, островите в северната част на Лаго Маджоре бяха изчезнали. Друидите също. Бяха изпълнили задачата си. Този път. Започваше ново време.

Когато сутринта се събудиха, слънцето изгряваше. Виждаше се, че денят ще е хубав. Небето бе синьо и се виждаха само няколко малки бели облачета. Въздухът бе много по-ясен отпреди и погледът стигаше много надалеч. Красиво, най-обикновено утро. А какво бе очаквал? Две слънца на небето? Или планини от захар?

Варщайн се усмихна сам на глупавите си мисли. Но усмивката бе и израз на облекчението, че все още чувства нещо. На тримата им бе нужна цялата нощ, за да изтъкат новата картина. Макар че през цялото време знаеха точно какво правят и че го правят правилно, съмнението бе останало. Пазителят знаеше какво ще се случи, но човекът в него се съмняваше. Бе малко изненадан, че изобщо дочака утрото.

Шумът от отварящата се врата го изтръгна от мислите му. Ангелика и Роглер излязоха. Чувстваха се уморени, но умората бе приятна. Бе умората след добре свършена важна работа. Не бе единственият, който тепърва трябваше да свиква с мисълта, че не е същият човек, който дойде.

— Още сме живи — каза Роглер. Думите му прозвучаха като шега, но показваха и облекчение. Той се засмя, завъртя се около себе си и вдигна ръце пред лицето си. — Планината също още е тук. И ние все още сме човеци.

— Съмнявахте ли се в това? — попита Ангелика.

— Не бях сигурен… — призна си Роглер.

Пристъпи бързо до Варщайн и погледна надолу в долината. Под тях се виждаше езерото, което отново си беше езеро, но градът на брега му се беше променил. Бяха твърде далеч, за да могат ясно да различат промяната, но я имаше.

— Всичко изглежда…някак по-различно — прошепна Роглер.

Ще откриеш и още неща, които са станали различни, помисли си Варщайн. Запита се как ли ще изглежда сега този нов свят. Дали ще е по-добър от предишния? Не знаеше, но се надяваше. Бяха поели в твърде много погрешни посоки, бяха построили твърде много пътища, водещи наникъде, и накрая си бяха създали свят, който може би беше твърде суров, твърде жесток и с твърде много насилие, за да може да продължи да съществува. Някой бе решил, че е така. И същият този Някой пак бе решил, че Човечеството заслужава нов шанс. Варщайн за последен път се огледа около себе си, видя планината, малката къщурка, която от сега нататък щеше да се превърне в техен дом, слънцето в небето, което светеше по-силно, отколкото бе свикнал, видя въздуха, който бе много по-чист и прозрачен, отколкото си спомняше, и откри първото истинско доказателство за това, че на света все още имаше хора и че всичко се бе променило. Нещо огромно, блестящо и безшумно се плъзна в облаците над главите им.