Волфганг Холбайн - Вратата на друидите

— Оръжието беше заредено с гумени куршуми — отговори той със закъснение. — Съвсем го бях забравил, но Ломан явно го е взел.

— Този идиот! — измърмори Роглер. — Ох, ама че боли! Сигурно ми е счупил някое ребро. Той се опита да се изправи, но политна обратно и Варщайн му подаде ръка.

— Не му свърши никаква работа, но… — каза Варщайн.

Роглер го погледна объркано. После проследи погледа му и видя останките от хеликоптера. Машината бе паднала от другата страна на скалата, но отблясъците от пламъците се виждаха.

— Мъртъв е — каза тихо Варщайн. — Сега вече всичко свърши.

— Свърши? Какво?

— Той ни трябваше — каза Варщайн.

Странно — не изпитваше никакъв ужас, дори не бе разочарован. Сякаш през цялото време бе знаел, че така или иначе няма да успеят.

— За какво? — попита Роглер. — Не познавам този човек, но се питам за какво може да потрябва такъв глупак?

Варщайн посочи входа на хижата.

— Каквото и да ни чака там вътре, Роглер, то чака трима души, не двама. — Той въздъхна дълбоко. — Всичко беше напразно.

— Ние сме трима — каза спокойно Ангелика.

Измина цяла секунда, преди Варщайн да осмисли казаното. Вдигна глава и я погледна с недоумение.

— О, не — каза Роглер и размаха силно ръце. — Не, не, не! Знам какво си мислите. Забравете веднага! Представа нямам от подобни неща и не искам да се забърквам в нищо!

— Елате — каза Варщайн. — Искам да ви покажа нещо.

— Не, не! Не разбирам нищо от магии и разни такива работи.

Въпреки това последва Варщайн и Ангелика от другата страна на хижата.

Върхът светеше, облян в пламъци. Чернилката на нощното небе бе изчезнала и бе отстъпила място на невероятна картина от светлина и цветове. Върховете, които се издигаха пред тях, грееха, осветени сякаш от някаква вътрешна сила и изглеждаха прозрачни и леки. Светът бе завладян от нещо, което бе твърде голямо, за да бъде разбрано, и което щеше да го промени или дори убие. Това вече се случваше.

Картината бе не само величествена и омайваща, но и стряскаща. Тримата чувстваха мощта на природните сили, вилнеещи около тях и които бяха само частица от това, което идваше. Вратата бе отворена и готова да погълне света.

— Гледайте! — каза Ангелика. Ръката и сочеше на юг. На мястото на езерото сега зееше огромна бездънна яма, в чиито дълбини се мятаха светкавици, сякаш силите на Ада отговаряха на силите на небето. В северната част различиха червена трептяща точка. Аскона. Целият град вече гореше.

Но не това искаше Ангелика да покаже на Варщайн и на Роглер. Малко по-наляво се бяха появили нови малки червени точки. Искри в безкрайността, които започнаха да се съединяват в пулсираща червена картина.

— Локарно? — прошепна Роглер. — И там… и там ли… започва?

— Ще започне навсякъде — отговори Варщайн. — Вече нищо не може да го спре.

— Значи тогава това е краят на света? — Роглер се опита за се засмее, но не се получи.

— Поне на този, който ние познаваме — каза Ангелика. — Ако не го спрем…

— Нали току-що казахте, че… — Роглер спря, взира се още малко в горящия град под тях и накрая безпомощно вдигна ръце. — Но защо? Какво… какво сме направили? С какво го заслужихме? Всички тези убити… това насилие… хората не са толкова лоши, че да заслужат такъв край…

— Може би времето на хората е отминало — прошепна Варщайн. Но може би и още не е. Може би бе отминало само това време и бяха на прага на друго. Но не изговори мисълта си на глас. — Може би някой е решил, че това е достатъчно — каза на глас.

Варщайн млъкна. Какъв беше този свят? Свят на омраза и на убийства, на насилие, ревност, разрушение. Поклати глава.

— Не.

Ангелика посочи хижата. Варщайн се обърна и видя, че вратата се бе отворила. Отвътре излизаше мека бяла светлина. Роглер също се бе обърнал и гледаше втренчено вратата.

— Знаех си, че така ще свърши — прошепна той.

— Значи ще ни помогнете? — попита Варщайн.

— Не знам… Никога не съм имал особено желание да се правя на Бог…

Понякога въобще не ни питат за какво имаме желание и за какво — не, помисли си Варщайн. Много добре разбираше Роглер. И него го беше страх от това, което трябваше да свършат, изпитваше панически страх. Не знаеше какво ги очаква вътре и защо точно те трябваше да решават съдбата на целия свят.

Запази тези мисли за себе си, обърна се и влезе в хижата. След кратко колебание Ангелика и Роглер го последваха.

Над Порера бурята утихна. Въздушните маси извиха за последен път с пълна сила и тътенът им сякаш разтърси планината из основи, но силата на урагана бе прекършена и вратата, през която изтичаше жизнената сила на света, изчезна. Светлините по небето заблестяха по-ярко.