Вирджиния Хенли - Прелъстен

Боже, нищо чудно, че имаше толкова добър вкус при създаването на дом и че бе избрала да внася и изнася женски дрехи и перуки. Как не бе разбрал, че Тони е жена? При това много хубава и привлекателна.

Побърза да спре тези прекалено опасни мисли. Той й беше настойник, тя — негова повереница и същевременно — най-вбесяващото създание, което бе срещал. Но какво в нея пробуждаше някакви други, смътни спомени? Нещо в нея го вълнуваше. Какво бе то, какво, се опитваше да си спомни?

Щеше да проучи до дъно историята с проклетия Бърнард Лам. Ако той действително представляваше опасност за Антония, скоро щеше да я отърве от него. Савидж направи една обиколка на палубата, като избягваше и пасажерите, и екипажа. За едно нещо определено грешеше. Мъжете щяха да се надпреварват да й предлагат брак. Красива жена с нейните огън и страст бе рядкост. Майка й бледнееше пред нея. Тези замечтани зелени очи, които само за секунди се превръщаха в бляскави смарагди, тези дълги, стройни крака. Изведнъж застина. Зелени очи, дълги крака… не, не можеше да бъде. Ан! Ан Ламбет! Не успяха да открият никакви следи от нея, защото Ан Ламбет беше Антония Лам!

Тази мисъл го възмути. Пламна от гняв. Беше много по-ядосан отколкото при откритието, че Тони е жена. Проклетата кучка! Боже Всемогъщи, та той бе сгоден за майка й! Беше настойник на Антония. Вероятно щеше да му стане дъщеря. Това бе почти равностойно на кръвосмешение! Настойник, който спи с повереницата си… това бе в противоречие с всякакъв кодекс на честта. Бе отвратително от морална гледна точка. Яростта му не знаеше граници. Заслепяваше го. Решително тръгна към капитана, застанал зад кормилото.

— Искам да се върна незабавно в Ирландия!

Човекът го изгледа така, сякаш пред него бе застанал някой побъркан.

— Не мога да обърна кораба насред Ирландско море!

— Защо не? — попита Адам.

— Това е планиран рейс. Посред нощ е. Има и други пътници. Ще си искат обратно парите.

— Ще платя всичко, което е нужно, ако върнете кораба обратно в пристанище Дънгарвън.

Капитанът го изгледа замислено и само след минути достигнаха до споразумение.

Розовите пръсти на зората вече докосваха небето, когато Савидж пое отново дългия път до Блакуотър. „Червено небе сутрин, предупреждение за моряците“ — промърмори под носа си той, сигурен в предстоящата буря.

Блакуотър тъкмо бе започнал да се пробужда. Петлите кукуригаха, добитъкът мучеше. Росата по тучната трева блестеше като диаманти, а всички паяжини бяха окичени със скъпоценни камъни.

Щом стъпи в баронската зала, около него се разнесе апетитният аромат на шунка и прясно изпечен хляб. Изкачи някакви стълби, влезе в голяма двойна спалня и остави багажа си в нея. Прозорецът го привлече неудържимо. Дъхът му секна, когато разбра, че е избрал крилото, надвиснало над скалата. Стаята го устройваше чудесно. Дъбовото легло с четири колони беше масивно, камината бе изсечена от местен камък. Помещението бе увиснало между земята и небето и гледката бе изключителна.

Веждите на господин Бърк се повдигнаха при появата на новодошлия. Беше чул плача на Антония предишната нощ, когато Савидж бе напуснал замъка, и за да я утеши, бе решил да й приготви вкусна закуска, която да й занесе на поднос в стаята. За съжаление сега това бе невъзможно. Настойникът на момичето се бе върнал за втория рунд.

Когато се появи, Антония носеше кремава рокля от муселин, а в копринените й черни коси бяха вплетени рози със същия цвят. Беше същинско олицетворение на невинността, уязвимостта и нежността. Сърцето му спря да бие за момент. В следващия миг гневът надделя над всичко друго. Савидж пристъпи заплашително към нея.

— Трябва да съм най-тъпият мъж на земята, щом не успях да позная тези котешки очи.

— Самокритичността е безценен дар — отвърна тихо тя.

Думите, но не и тонът, бяха подигравателни.

— Имаш ли представа колко непростима е постъпката ти? — Гласът му раздра въздуха като камшик. — Аз съм ти настойник. Не си ли даваш сметка, че всякаква интимност помежду ни е възмутителна?

— Възмутителна — съгласи се меко тя.

Гневът му прерасна в ярост и той извика:

— Онова, което направи, е скандално!

— Скандално — съгласи се отново Антония.

— Аз съм натоварен да отговарям за твоя морал — продължаваше да гърми гласът му. — Онова, което ме примами да сторя, е забранено!

— Забранено — прошепна с копнеж тя.

— Престани. Държиш се като свикнала на безразборни връзки куртизанка!