Вирджиния Хенли - Прелъстен

Младият мъж потърси незабавно господин Бърк. Откри го в кухнята да чисти две пресни сьомги, уловени в тяхната река. Икономът очевидно знаеше доста за това, което ставаше.

— Бърк, явно си знаел за измамата. Можеш ли да ми дадеш някакво обяснение за всички тези лъжи или Лам Хол е просто лудница, а обитателите й — побъркани?

Той си изми ръцете.

— Мога ли да седна, милорд?

— За Бога, не ме наричай „милорд“. Нека поговорим като мъже.

И двамата седнаха пред масивната дъбова маса.

— Мисля, че цялата работа започнах аз, макар и неумишлено. Когато излязоха с лодката, близнаците взеха еднакви жълти мушами. Тъй като не се върнаха след стихването на бурята, двамата с лейди Рандолф само дето не полудяхме от чакане и търсене. Най-после един от тях бе изхвърлен полумъртъв на брега. С Роз помислихме, че е Антъни. Когато я съблякохме и тя дойде на себе си, с изненада открихме, че Антъни всъщност бе Антония. Това бе третият инцидент, станал за съвсем кратък период от време, непосредствено след като Бърнард Лам ни посети, за да изкаже съболезнованията си по повод смъртта на бащата на близнаците. След Антъни Бърнард беше евентуален наследник на титлата, Лам Хол, лондонската къща, на всичко! Подозирахме, че инцидентите не са просто случайност.

Лейди Рандолф знаеше какво значи да изгубиш дома си. Тъй като нямала син, след смъртта на лорд Рандолф всичко отишло за неговия наследник от мъжки пол, а Роз дойде да живее в Лам Хол. Ако се приемеше, че Антъни се е удавил, неговият наследник от мъжки пол, Бърнард Лам, наследяваше всичко.

Планът бе дързък, но Антония настоя просто да запази онова, което принадлежи на брат й до неговото завръщане. Мина доста време, преди да приеме, че той никога няма да се върне.

Савидж прекара пръсти през косата си. Очите му не бяха по-малко ледени, челюстите — все така възмутено стиснати.

— И мислиш наистина, че Бърнард Лам има пръст в тази работа?

— Наистина го мисля, сър. Антония бе преследвана в продължение на дни. Миналата седмица, когато си тръгвала от Воксхол, била блъсната под колелата на някаква карета. Страхуваше се да излезе от къщи. Дойдохме при вас на Халф-мун Стрийт, за да търсим защитата ви. Когато й предложихте да дойде в Ирландия, тя се вкопчи в това като в свое спасение.

— Цялата тази работа е абсурдна. Също като комичните пиеси на Шеридан!

— Не искам да прозвучи неуважително, сър, но мен това не ме разсмива. Лейди Антония е най-мъжествената жена, която съм виждал.

— Дявол да го вземе, човече, не става дума за това. Изобщо не трябваше да й се разрешава да се представя за брат си. В съвременна Англия на един млад лорд се позволява практически всичко; той може да се отдава дори на разврат. Бъдещето на Антония най-вероятно е съсипано!

— О, отдавна разбрах, че това е ужасна грешка. Не само, че е изключително непристойно, ами е и страшно опасно.

— Е, поне постигнахме съгласие по един въпрос. Можеш да бъдеш уверен в едно — край на тази лудост. Фарсът приключи, господин Бърк.

— Слава на Бога за това, милорд.

— Би ли бил така добър да кажеш на лейди Лам, че желая да поговоря отново с нея? Може би градината в якобински стил е подходяща за това.

Антония се взираше към далечната планина през прозореца на стаята си в кулата на Блакуотър Касъл. Защо я беше гледал така презрително? А когато му бе казала какво бе сторил с нея омразният й братовчед и му бе показала синините си, защо не я бе прегърнал със силните си ръце и не я бе уверил, че отсега нататък ще бъде в безопасност? Силната болка в сърцето я накара да затвори очи. Сълзите потекоха по страните й. Беше провалила всичко. Фактът, че се бе представяла за мъж, го бе възмутила дълбоко. Той никога нямаше да погледне Антония така, както бе гледал Ан. Нямаше да успее да го привлече към себе си дори след милион години!

Всяка нощ младата жена преживяваше отново и отново интимностите, които бяха споделили във Венеция. Все още усещаше целувките му, чувстваше настойчивите му устни върху своите. Тръпнеше при спомена как грапавият му език проникваше дълбоко както в устата, така и в други интимни части на тялото й. Езикът на Леопарда.

Подскокна, дочула лекото почукване на вратата. Влезе господин Бърк и заяви тихо:

— Двамата разговаряхме. Разказах му какво се случи през нощта на изчезването на Антъни. Той пожела да поговорите отново в градината. Не мисля, че ще ти се кара, Антония.

— Благодаря, господин Бърк. Никога нямаше да се справя без вас.