Вирджиния Хенли: Прелъстен

Лейди Антония Лам стоеше пред голямото огледало, смръщила прекрасното си чело. Красотата й беше класическа; големите зелени очи с черни ресници грееха над деликатно изваяни скули и пълни устни. Нетърпеливо прибра назад облака черни коси и критично огледа гърдите си, навирили връхчета над дантеления й корсет.

— Толкова са малки! — проплака тя.

Баба й, лейди Розалинд Рандолф, остави чашата си с какао и рече сухо:

— Не размерите са важни, а стегнатостта.

Премери с поглед високата, стройна фигура на своята внучка, отбеляза със задоволство колко тънък е кръстът й и колко красиви и дълги са краката й. Това я върна в спомените й за времето, когато на шестнайсетгодишна възраст тя самата бе отишла на първия си бал.

— Мъжете ще паднат на колене пред теб, Антония, няма за какво да се тревожиш. Последният бал, на който бях, приличаше по-скоро на съревнование по грозота. Лейди Денам с тази рокля, толкова надигната при бюста, беше като гълъб с голяма гуша. Херцогиня Бедфорд пък бе решила да копира новите цветове на Кралската флота, но роклята й бе в такова крещящо синьо, че след това ме боляха очите. Да не говорим за сините й напудрени коси, изпълнени с корабчета. Проклетницата в продължение на цял час повтаря думите на своя фризьор Легро. — Роз започна да я имитира: — „Три седмици е най-дългият период, който една глава може да издържи през лятото, без да бъде отворена.“

Очите на Антония заблестяха весело. Хвана една снежнобяла къдрица от творението върху тоалетката, нацупи се и рече:

— О, Роз, с такова нетърпение чаках да сложа първата си перука, но ти направо ме отврати.

— Чудесно! Те не са нищо друго освен развъдници на микроби, направени от конски косъм, коноп и пудра. Ще благодаря на Бога, когато излязат от мода.

— Подозирам, че се опитваш да повдигнеш самочувствието ми. Херцогиня Девъншир е известна красавица и съм убедена, че следващата седмица първият й бал за този сезон ще бъде посетен от много елегантно облечени дами.

Антония не се харесваше; всъщност не знаеше, че е красива. През целия й живот, когато някой я срещнеше, казваше нещо от рода на: „Колко жалко, че не приличаш на майка си“ или „Ти си висока като брат си, но помня, че майка ти бе изящна като котенце“.

— Не всички те са дами, скъпа — обяви сухо баба й. — И най-малко от всички самата Джорджина! Освен това няма да се състезаваш с жените, а с мъжете. Лицето на „Скифи“ Скефингтън бе скрито под пласт белило, а от него вонеше на парфюм. Всички са се побъркали в стремежа си към ексцентричност. Но какво ли се чудя, щом самият крал Джордж е луд! — Без да спре дори да си поеме дъх, баба й продължи: — Така, а сега да повикаме Моли. Искам да видя как изглежда новата ти бална рокля.

Антония усети надигащото се нетърпение. Само допреди няколко седмици всяко напускане на Стоук и отиване в лондонската им къща бе за нея възможност да обикаля книжарниците за творби, посветени на представителни сгради, на техните градини и мебелировка, все неща, които я омагьосваха. Но тогава баба й лейди Розалинд Рандолф и нейната най-голяма приятелка, лейди Франсис Джърси, решиха, че тя вече е достатъчно голяма за първия си сезон. И изведнъж, вместо да прекарва както досега дните си в езда и разходки с лодка със своя близнак Антъни, се наложи да изтърпява няколкочасови проби на балните си рокли, да взема уроци по танци и да слуша съвети как да завърти главите на богатите млади лордове, така че да поискат ръката й.

Слугинята пристигна и сребристобялото творение от тюл бе облечено върху фустите на младото момиче, косите му бяха скрити под модно накъдрената перука. След това доближиха до лицето й стъкленицата с пудра, която бе нанесена щедро навсякъде и накрая поставиха внимателно изкуствената бенка до устните й.

Трите глави се обърнаха едновременно към входа на спалнята, дочули стъпките на Антъни, който очевидно се прибираше от езда. Тъмнокосият младеж се появи на вратата, пъхнал ръце в джобовете си; мелодийката, която си свиркаше, замря.

— Тони, това ти ли си? — попита изненадано той.

Сестра му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Тони, наистина съм аз. Ти какво си помисли?

Двамата се наричаха един друг Тони и това объркваше другите. Всъщност точно тази бе причината да го правят още от детските си години.

— Не ми харесва — заяви безцеремонно той.

Лицето на Антония помръкна.