Вирджиния Хенли: Прелъстен

— Кога? — попита Антъни.

— През април. На писмото са му били нужни няколко месеца, докато пристигне от Цейлон.

Юношата протегна ръка, за да поеме посланието. Кръвта започна да се оттегля от лицето на сестра му и бледостта й уплаши баба им.

Господин Уотсън се изкашля и насочи вниманието си към новия лорд Лам.

— Милорд — изрече почтително адвокатът. — Позволих си да направя копия от документите, които ви гарантират титлата и, разбира се, собствеността на Лам Хол. Тъй като ще навършите нужната възраст едва след година и половина, парите ви ще бъдат под попечителство. Преди своята кончина покойният лорд Ръсел Лам посочи някой си Адам Савидж като ваш законен настойник.

— Кого? — попита Антъни.

— Господин Савидж очевидно е приятел на баща ви, собственик е на някоя от съседните плантации в Цейлон. — Мъжът се изкашля отново. — Вашата издръжка ще продължи да се изплаща както преди, но останалата част от парите ви, милорд, съжалявам да ви го съобщя, са в ръцете на вашия законен опекун, господин Савидж. Единствено от него зависи дали сумата ще бъде увеличена, за да покриете разходите около издръжката на Лам Хол и дадените му под аренда чифлици.

Последното, за което бе способен да мисли юношата в този момент, бяха парите, така че баба му отвърна вместо него:

— Такова уреждане на въпроса ми се струва доста неподходящо. Нямаше ли да бъде по-добре опекунството да бе дадено тук, на неговите адвокати в Лондон?

Господин Уотсън естествено се съгласи с нея, но всичко бе напълно законно и нямаше причина и възможност за никакви промени.

— Господин Савидж строи къща в Грейвзенд. Ще се върне в Англия, щом бъде готова, така че това решение на въпроса в крайна сметка може би няма да се окаже толкова неудобно. Лорд Лам, бъдете така любезен да сложите подписа си под документите на Лам Хол и на къщата на Кързън Стрийт, така че да можем да ги регистрираме на ваше име.

Антъни изпълни автоматично правните си задължения. Адвокатът от своя страна очевидно нямаше желание да стои в застигнатия от нещастие дом.

— Лорд Лам, лейди Рандолф, позволете ми да изкажа съболезнованията на „Уотсън и Голдман“. Ние ще продължим да ви служим, така както служехме и на покойния лорд Лам. Поместихме съобщение за смъртта му в „Лъндън Газет“.

Той се поклони на дамите и си тръгна.

Антония погледна безпомощно брат си и прошепна:

— Майка дали ще се прибере?

— Очевидно не — отвърна Тони и й подаде писмото от майка им.

Девойката го прочете, после го върна на баба си. Сълзите изпълниха очите й. Приближи се до Антъни; двамата се съзерцаваха известно време в безмълвна агония. Те можеха да общуват без думи, така че едновременно излязоха от библиотеката и потърсиха усамотение навън.

Розалинд проследи през прозореца двете тъмни глави, докато не изчезнаха към реката.

— Дявол да ги вземе тези тропици!

След това побърза да уведоми за случилото се господин Бърк — верния иконом на Лам Хол.

— Да ви направя ли чай, милейди?

— Бренди… бренди — заяви решително Роз. — Налейте също и на себе си, господин Бърк.

Щом стигнаха до навеса за лодки, близнаците започнаха да навиват въжета и да разчистват своето светилище. После, когато вече не остана нищо за вършене, се качиха в лодката, седнаха и се заслушаха в ритмичния плясък на водата.

— Онова, което каза едва тази сутрин, е вярно — произнесе тъжно Антъни. — Не мога да си спомня как изглеждат и двамата.

— Бедната мама, да остане съвсем сама там! Чудя се как ли се е справяла през последните няколко месеца.

— По дяволите, аз трябваше да съм там с нея! — изруга юношата. — Божичко, едва тази сутрин Роз рече, че ще наследя всичко това, без дори да помръдна малкия си пръст. — Раменете му започнаха да се тресат; погледът, който отправи към сестра си, бе изпълнен с мъка. — Кълна се, че не желая да бъда лорд Лам и да наследя всичко това… не и по този начин!

Антония хвана ръката му, за да го утеши.

— Не бива да се чувстваш виновен, Тони.

Той се обърна с благодарност към нея:

— Аз съм истински егоист. Но все пак се радвам, че няма да ходиш в Лондон за сезона.

Девойката бе забравила напълно за Лондон. Почувства се виновна при мисълта за парите, изхарчени за рокли, които може би никога нямаше да облече. Предпочете да не мисли повече по този въпрос и насочи цялото си внимание към своя брат — искаше й се да смекчи мъката му.

— Щастливи сме, че сме заедно. Споделената болка е половин болка. Никога досега не съм ти го казвала, но тази къща е моята сигурност. Помага ми да се чувствам в безопасност. Когато нещата се усложняват, имам чувството, че самите стени се опитват да ме предпазят и да ме утешат. Тя ще бъде нашата крепост и ние ще бъдем силни един за друг.