Вирджиния Хенли - Прелъстен

Забеляза Тони, отпуснат върху един хамак, и се отправи към малката, заградена от високи стени градина. Загледа се в спящата фигура и поразен примигна. Тъмните ресници бяха надвиснали над розови бузи. Деликатната длан бе сгушена върху гърдите. Чертите на юношата бяха определено женствени и това накара настойникът му да се намръщи.

В този момент Тони отвори очи и се начумери; стана й неприятно, че Савидж я бе заварил заспала. Изправи се пъргаво, пъхна ръка в джоба на панталона и извади смачканите страници.

— Добре дошъл в Блакуотър. Не е нужно да търсиш повече. Това място е прекрасно. Първоначално е било манастир. Крал Джон издига оригиналния замък. Помисли си само… крал Джон! Ела да видиш банкетната зала — подкани го тя.

Адам продължаваше да се взира поразен в нея. Повереникът му можеше безпроблемно да мине за жена! Миглите му бяха извити, а устните пълни, почти чувствени. Когато Тони го поведе към залата, погледът на младия мъж се плъзна по високата му фигура. Хванатите отзад коси на младежа бяха станали прекалено дълги, а задникът му бе прекалено закръглен. Нима бе възможно Тони да е жена? Не, подобна мисъл бе абсурдна! Отхвърли я веднага.

Савидж оглеждаше красивата старинна зала, но очите му непрекъснато се връщаха върху юношата. Искаше му се да може да надзърне под батистената риза. Въображението му явно се бе развихрило, защото му се стори, че вижда очертанията на женска гръд.

— Виж това — възкликна Тони.

Деликатната му длан галеше с любов орнаментираната с дърворезба рамка. „Та той докосва предметите също като жена“ — помисли Адам, неспособен да се отърве от подозренията си. Ръцете го сърбяха да свали кожената каишка от дългите черни коси. Опита се да си обясни това странно желание.

— Не е достатъчно светло, за да се прочете какво е гравирано тук. — Махна ремъчето от косите си и привърза с него едното перде. — Дай ми и твоето.

Антония се поколеба. Вдигна ръка към косата си, после я отпусна; не й се искаше настойникът й да я вижда с разпусната върху раменете коса. В крайна сметка решително свали каишката и му я подаде.

Младият мъж видя ясно руменината, която изби по бузите й, когато пръстите им се докоснаха. С разпуснати около раменете коси младежът определено беше красив. Ако изобщо бе младеж! Савидж си повтори отново, че подозренията му са смешни, докато мислено се връщаше назад в месеците, които бяха преживели заедно.

— Има дори билярдна. Ела да я видиш — настоя в този момент Тони.

В живота си не бе виждала по-магнетичен мъж. Черните коси падаха на вълни около врата му и тя си спомни как бе прекарвала пръсти през тях. Копнееше Адам да я прегърне, изгаряше от болезнено желание да слее устните си с неговите. Ако имаше право на едно желание, то щеше да бъде този мъж да я люби тук, в благородническия замък.

— Не, първо искам да сляза към реката.

Савидж чувстваше, че се налага да отхвърли или потвърди съмненията си спрямо Тони. Трябваше да намери средството да го накара да съблече дрехите си.

Антония последва настойника си, като не спираше да говори:

— Реката е пълна със сьомга. Ако човек има достатъчно дълга въдица, би могъл да лови риба от прозореца на дневната!

Застанаха на брега и се загледаха в зеленикавочерните води. Адам заяви:

— Горещо ми е и съм прашен от пътуването. Нека да поплуваме.

Младата жена отстъпи няколко крачки назад.

— Не, ти върви, ако искаш. Водата вероятно е студена, макар слънцето да грее.

— Не бъди страхливец, студената вода никога не вреди на един мъж.

И Савидж тръгна към нея. Тя отгатна намеренията му, когато вече бе станало късно. Той я сграбчи за китката и я дръпна към реката.

Тони се съпротивляваше, но нима можеше да устои на толкова силен човек като своя настойник? Ръцете му хванаха ризата й и тя се задърпа диво; в следващия миг усети как дланта му обхваща едната й гърда.

Младият мъж бе поразен. Ръката му стискаше една от най-твърдите гърди, които бе докосвал. Все пак знаеше, че за да бъде напълно убеден, очите му трябваше да потвърдят онова, което казваха пръстите му. Сграбчи ризата. Тя се разцепи, тъй като в този момент Антония на свой ред дръпна плата от него.

Савидж стоеше пред една полугола жена. С разпилените черни коси, разгневените зелени очи и нацупена уста, която изглеждаше готова да го захапе, тя приличаше на екзотична дива котка от джунглата.

Сърцето й затупка забързано; нейният настойник най-после беше открил тайната й. Студеният му поглед бе вторачен в разголените й гърди.