Вирджиния Хенли - Прелъстен

Тони стъпваше значително по-леко по обратния път към Кързън Стрийт.

— Искам да ви благодаря, господин Бърк, задето не ме принудихте да направя сега признанието. Ще се чувствам безкрайно по-сигурна извън страната. Нямате нищо против да дойдете с мен, нали?

— Най-доброто решение е да ви придружа. Но освен това изгарям от нетърпение да посетя родната си земя.

Антония се огледа нервно през рамо.

— Трябва да бъдем абсолютно сигурни, че братовчед ми не ни следва. В противен случай Ирландия ще се окаже много по-опасно място от Лондон.

Когато се върнаха, Роз вече бе слязла да закусва.

— Е, станала си и си излязла рано или едва сега се прибираш?

— Не, разбира се. Повикаха ме от Халф-мун Стрийт и вярна на дълга си, помолих господин Бърк да ме придружи. — Лъжата не бе особено голяма. — Адам Савидж ще се присъединява към ирландската аристокрация и иска да отида и да огледам някакъв замък в Уотърфорд. Има доста голямо доверие в моето мнение, след като видя какво направих в Идънуд. Разбира се, господин Бърк ще пътува с мен — побърза да добави младата жена, преди баба й да протестира.

Лейди Рандолф и икономът се спогледаха многозначително.

— Антония, не исках да те притеснявам, затова не ти казах, но вчера ми се стори, че видях Бърнард Лам на ъгъла на Кързън Стрийт. Трябва да бъдеш абсолютно сигурна, че няма да ви проследи на тръгване.

Удоволствието, което изпълваше Тони от перспективата за пътуването, бе изместено от тревога, заплашваща да прерасне в страх.

— Имам предложение — обади се икономът. — Ще дойда уж да те изпратя до централата за продажба на билети за дилижанси и там ще си купиш билет до Бат вместо до Бристол. А в Бат вече ще вземеш билет за останалия път. Всеки, който наблюдава или разпитва, ще си помисли, че си Антония, която се връща към модерния минерален курорт подобно на стотици други дами от висшето общество.

След като обмисли предложението, младата жена стигна до извода, че то не беше никак лошо. Отвори сандъка си, за да прибере дрехите на Антъни, и видя златния корсаж, който бе носила във Венеция. Не й се искаше Роз да го забележи. Набързо го покри с вещите на брат си и приготви торба със своите собствени дрехи, които щеше да носи само в продължение на една нощ.

Избра светлозелена рокля и нефритенозелено кадифено манто за пътуването. Напудри косите си и остави един дълъг кичур да виси върху лявото й рамо, а на главата си сложи боне от тюл, панделки и щраусови пера. Корсетът и фустата, които не бе носила отдавна, я караха да се чувства странно. И някак си потисната. Когато носеше панталони, можеше да язди или да се шляе където си иска, затова пък с пола трябваше да спазва строго благоприличие.

Роз успя да приготви само още две рокли, тъй като внучката й настоя, че те са предостатъчни. Щом стъпеше в Ирландия, щеше да облече отново мъжките дрехи.

С отдалечаването й от Лондон страховете й във връзка с Бърнард Лам намаляваха. При пристигането им в Бат вече бе забравила за братовчед си; обеща си да не мисли повече за него до завръщането в столицата.

Бристол бе оживено морско пристанище, пълно с кораби и моряци от далечни земи. В един от пристанищните ханове Антония се преоблече като Антъни. Намериха безпроблемно билети до Дънгарвън, голямо пристанище на крайбрежието на графство Уотърфорд. Макар пролетта да се усещаше във въздуха, Ирландско море бе невероятно неспокойно.

Когато корабът навлезе в пристанище Дънгарвън, слънцето светеше приветливо. За разлика от английския пристанищен град Бристол малкото градче на брега на Ирландско море бе населено само от местни жители. Те любопитно гледаха струпания по доковете багаж на новодошлите.

Тони и господин Бърк разпитаха за Блакуотър Касъл и разбраха, че той се намира над долината Блакуотър, само на двайсет километра навътре в сушата. Не успяха да намерят коне, затова наеха теглена от едно пони каруца. Антония заяви през смях, че ще се справи с управлението на колата, но икономът не изглеждаше особено убеден в това.

В Англия не бяха виждали подобна зеленина. Из дърветата и трънливите храсталаци пееха птици. Въздухът ухаеше на пролетни цветя, мента, мускус и слез, а тесният път се виеше сред открити поляни край река Блакуотър. В далечината съзряха назъбените стени и бойните кулички на замък; те се издигаха над върховете на дърветата. Като наближиха, видяха и целия замък върху покрита с растителност скала над реката.

Тони преведе каруцата през средновековната порта към двора. Пазачите започнаха да се събират бавно, изпълнени с любопитство. Конярят, градинарят и икономката излязоха напред, за да разберат кои бяха посетителите.