Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Фредерика разбира. Истината й се натрапва с неудържима, стихийна сила. Чувство на ужас я обзема, тя схваща смъртната опасност, която застрашава барона. Малко ли е слушала за силата на Гестапо, за неговата безпощадност — още малко и тя ще припадне, но ето че гласът на барона я свестява.

— Фредерика — вика той с настойчив, повелителен глас, — Фредерика, ела на себе си!

— Прости ми — извиква тя слисано, — прости ми, не ме мрази! Не ми се сърди, защото поисках да се откажеш от себе си!

Остра болка променя барона. Той гледа Фредерика с такъв странен поглед, че тя се свива. Ще я удари, ще я убие. Няколко страшни мига — и той се съвзема. Чертите му се отпускат. Баронът се усмихва.

— Не, Фредерика, не — казва той, — не ти се сърдя, не те мразя. Прощавам ти. Ти не можеше да постъпиш иначе и ти никога не си искала това.

— Защо скри всичко от мен? Защо не ми каза нищо?

— Чаках да отгатнеш — казва той с предишната нежност, с предишната ирония и впива очи в нейните. Този поглед е нежна ласка, която възстановява Фредерика, очарована и удивително спокойна, към живот. Тя също се усмихва.

— Трябваше ти доста време, за да разбереш — продължава той. — Кога е било това, мое дете, генералите от германската войска да имат по време на война повече от четири седмици отпуск?

Фредерика се смее.

— Но вие знаете добре, господине, че не разбирам нищо от военни наредби.

С глупав вид Себастиян наблюдава сцената.

— Как — провиква се той, — тя не знаеше нищо, вие нищо не сте й казали?

Баронът повдига рамене.

Фредерика отговаря. Тя се изскубва от ръцете на барона и се изправя, трепереща, пред младия човек. За пръв път тя му показва цялото отвращение, което той винаги й е вдъхвал.

— Не, господин секретар — казва тя, — това вие не можете да разберете. Как! Вие мислехте, че един мъж като него ще отиде да търси награда за понесените жертви? За какъв го смятате впрочем?

Баронът я хваща и притегля към себе си.

— Благодаря — казва той, усмихвайки се, — благодаря. Себастиян ще ти разкаже при какви обстоятелства фюрерът нарече дейността ми „изкуство“. Нали искаш да го изслушаш. Казах ти преди няколко дни, че това ще те интересува. Хайде, Себастиян, разправяй. Мисля, че не си забравил нито един от греховете ми. Познаваш списъка им по-добре от Бога или дявола. Тя трябва да го знае, тя иска това, тя трябва да го знае. Заповядвам ти, разказвай.

Безсилен да се противи на волята на своя бивш началник, Себастиян се подчинява.

Когато сбърква някаква подробност, баронът го поправя немилостиво. Фредерика не вярва на ушите си. Бегла усмивка играе по лицето й.

— Много добре — казва баронът, когато Себастиян, развълнуван от разказа, стига до окончателното бягство в Кристалина, — много добре. Когато войната свърши, стига само да си жив, ще можеш да използуваш свободното си време за написване на една героична епопея на националсоциализма.

— Вие избягахте, вие дезертирахте, вие изменихте, вие, вие, барон фон Вайзефорт — отвръща Себастиян със силно задавен от вълнение глас. — вие, нашият идол, вие, който ни служехте за пример, вие, нашият учител, вие, за когото ние бяхме готови да жертвуваме живота си, вие, който ни преподавахте морала на господарите германци и презрение към буржоазните блага… Какво мислите, че може да чувствува ученикът, когато учителят изменя на делото, на което го е обрекъл фанатично? Вие сте едно петно загерманската чест. Вие трябва да изчезнете!

— Аз съм на четиридесет и една години. Себастиян — отвръща баронът с непоносим, ироничен вид. — Принадлежа към последното поколение. Не можах да свикна, не можах да се приспособя към новата епоха. Не бях като другите, закърмен с идеалите на новата германска младеж и с мисълта за някаква нова, чистокръвна расова аристокрация… Изглежда, че не съм имал необходимите данни, за да издържа докрай… Но ти, Себастиян, ти си един непокварен герой, човек на дълга. Други ще дойдат след теб да ме заличат от лицето на земята. Безполезно е да се чака дотогава. Не искам да ти попреча да играеш ролята на съдия. Дръж! Хвани, убий ме, убий я.

Изричайки тези думи, той му подхвърля пистолета. Себастиян го улавя във въздуха. Този жест го обърква съвсем. Готов е да заплаче, да се хвърли в краката на барона, да моли за прошка.

Баронът чете мислите му като в отворена книга. Той го обгръща със спокоен, твърд поглед, който прониква до най-скритите гънки на душата му.

— Да, ти си човек на дълга. Себастиян — казва той с непроницаемата си усмивка, ти си трагично предан на делото. Нямаш обаче смелостта да отмъстиш, да довършиш един предател. Ти трепериш! Страх те е. Сега, когато ти върнах пистолета, използувай го, иначе ще мисля, че си подлец и че съм сгрешил, като съм те избрал за ученик между петстотинте твои другари.