Ако французите не бяха достатъчно добре осведомени за всичко, което ставаше тогава, причината за това бе, че барон фон Вайзефорт беше способствувал много за създаването на оптимизма, който цареше през този период, за силата на френската армия и нейните изгледи за победа. Много хора имаха интерес да попречат на народа да мисли, мнозина ги беше страх да го видят, че разсъждава. Този страх, който той често бе виждал да се превръща в паника и в безразсъден гняв само при споменаване на думата комунизъм, беше негов най-сигурен съучастник и съюзник в играта. Баронът съумя ловко да използува заслепението на управляващите класи, които предпочитаха една победена Франция, сателит на фашистка Германия, пред една Франция, победителка и революционна. Ако истината беше разкрита три месеца по-рано. Франция нямаше да бъде унищожена. Само едно малко число родолюбци бяха разбрали какво става и се бяха присъединили към англичаните, под командуването на генерал Де Гол, за да продължат борбата. Той знаеше каква тревога и какъв яд изпитваха в Берлин заради тази съпротива.
Трябваше ли да открие на Фредерика всички подмолни действия, да й открие смисъла на сцената, която беше видяла случайно през прозореца в Бодезер вечерта, когато графиня фон Рооне се бе завърнала от една мисия в неутралните страни, извършена под умелото прикритие на бляскава музикална обиколка?
Младите хора, които Фредерика беше видяла, бяха водачите на ядрата, разпръснати из цяла Франция, които баронът наричаше цвета не на „петата“ си, а на „шестата колона“. Всички — млади вълци с остри зъби, готови да разкъсат света.
Пред тази трептяща, ентусиазирана, фанатична аудитория, която те образуваха, изпълнена с уважение и възторг, той бе изложил в главни черти плана на нападението срещу Франция, което трябваше да се извърши през месец май.
Фредерика нищо не беше разбрала. Тя беше почувствувала чудно облекчение, защото той не беше сам с графинята, защото не остана сам с нея вечерта при завръщането й.
Но за да бъде на чисто, той бе изпратил при Фредерика Лоран Вилие, свой човек, който в случая се беше представил като инспектор на обществената безопасност. Лоран Вилие я беше разпитал ловко. Той можа да се увери, че тя нищо не знае. Но преди баронът да получи доклада му, Фредерика се беше явила пред него спонтанно, за да го предупреди да внимава, защото го подозират и следят. Нейната наивност го беше очаровала невъобразимо. Бе трогнат, много трогнат. И колко се беше възхитил от силния и несъзнателен интерес, който тя проявяваше към него, колко се беше трогнал и от страха й, че той може да стане жертва на Гестапо. Каква радост изпитваше, когато я караше да издава чувствата си! Не, тя нищо не беше отгатнала. Той не искаше тя да отгатне. Обичаше я прекалено много. Както бе казал Себастиян, когото беше изгонил от Бодезер, неговото чувство ще го накара да се отрече от себе си и да изневери на делото!… Едва по-късно тя беше узнала, една вечер, когато той бе принуден да замине набързо с някаква мисия; тази вечер го заместваше неговият двойник, залог за възможното алиби, който се беше развалил тогава за пръв път.
— Щяха да ме разстрелят — каза Фредерика, вървейки до него. — Пуснаха ме неочаквано. Вие ли ме освободихте от затвора? Как успяхте?
— В съда имаше един съдия, който беше за мен нещо повече от обикновен познат.
— С други думи, изиграли сте го!
— Не съм го изиграл. Изтръгнах те от смъртта. От какво се оплакваш? — каза сухо той.
И продължава, усмихвайки се.
— Открих те чрез моите агенти и те освободих. Това е всичко. Послужих си със средствата, с които разполагах. Бързах да те срещна и да те изтръгна от мизерното съществуване, което водеше! Яд ме беше, че те оставих да се изплъзнеш. Бях отчаян. Всъщност по-добре беше да си далеч от мен. Струва ми се, че самото ми присъствие би те убило тогава.
Той казва истината. Не се лъже. Той знае.
Хвърляйки проницателен поглед към нея, за да не изгуби нищо от израза на нейното тъй кротко и все пак непреклонно лице, добавя:
— Бяха те намерили в горичката на Бодезер със стрък бял люляк, притиснат до лицето. Истина ли е това?
— Не зная — казва тя, потръпвайки, — бях в безсъзнание.
— Но ти избяга с цветята, които ти бях дал?
— Да — отвръща тя тихо.
Един ден Фредерика го беше попитала:
— Зная, че бихте ме изоставили, ако някоя друга, по-полезна от мен, се беше явила и ако беше необходимо да яухажвате. Не е ли истина?
— Не — отговори той небрежно. — отдавна поверявам тези приятни задължения на други, на младежите от моята шеста колона, на учениците си. Те са красиви, умни, знаят да подражават. Заместват ме отлично… Винаги когато се касае за любов, запазвам си свободата да ухажвам и обичам не по задължение, а в зависимост от прищевките ми, вкуса ми, любопитството ми, в зависимост от самата любов.
Читать дальше