Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Фредерика си спомня онова, което беше почувствувала, когато четеше книгата. Пръстите й мачкат още по-нервно кърпичката.

— Вие бяхте в съгласие с ръководителите на Германия?

— Военна хитрост, за да се затвърди положението ми на антифашист във Франция. Убийците ми действуваха с пълна увереност. Те не знаеха. Грижливо ги бяха подготвили и настървили против мен. Те ме нападаха, вярвайки, че служат на Германия и че премахват един предател. Тъй че когато ги хванаха, омразата, която изпитваха към мен, не беше престорена.

Ето че той каза пак повече, отколкото трябваше. Фредерика го напуща, безсилна да понася разкритията му. Когато тя е далече, той си представя как страда, съвсем сама. Той е извън себе си.

На другия ден тя продължава този вид разпит. Въпросите, които му задава, я измъчват. Трябваше да знае. Той го чувствуваше. Това беше жажда, която тя трябваше даутоли. На тази цена само можеше да си възвърне спокойствието. Нещо по-силно от нея я тласкаше.

Той не лъжеше, казваше истината. Измъчваше я. Но предпочиташе да я измъчва, вместо да я лъже. Защо? Не се боеше от угризенията на съвестта, както казваха водачите на нова Германия, или по-скоро той нямаше съвест. Може би говореше за действията си в миналото от гордост, като за някаква игра, която беше изиграл по-добре от всеки друг, със съвършенство, което никой още не беше достигнал. Може би искаше да покаже превъзходството си в своята област, тази на психологичната игра, на господството си над другите, като дяволски познавач на душата? Може би! А може би беше нещо, което приличаше на изповед, на смътно желание да се довери някому — да сподели с някого, за да бъде простен, за да бъде обичан? Беше страшно, необикновено. Баронът мислеше често и дълго за това и тази мисъл имаше за него неотразим чар…

— Всичко, което се случи, вие значи сте го желали? — пита повторно Фредерика.

— Да кажем, че съм го желал.

— Откъде взехте всички тези идеи, които приложихте във вашата… кариера…искам да кажа, на вашия… пост?

Баронът се усмихва на затруднението, с което тя търси дума, подходяща да назове действията му във франция.

— Кажи по-добре изкуството ми. Сам фюрерът в едно паметно събрание си беше послужил с този израз. Ще ти опиша някой ден сцената.

— Не — казва Фредерика мрачно.

— Да, и се кълна, че ще ти достави удоволствие. Поне така мисля. Питаш ме откъде съм взел всичките тези идеи? Бях усърден читател на полицейски, авантюристични и шпионски романи. Мога да кажа, че съм откърмен с тях. Любител съм на долноразредни писатели. Едва петнадесетгодишен, с неколцина приятели възпроизвеждах всички необикновени случки, които изобилствуваха в тези книги. Така прекарвахме дни, месеци, години. Ние проучвахме всичко, прилагахме го на практика. Всичко, което беше неосъществимо, ние го отхвърляхме. Това, което струваше, го запазвахме, написвахме на листчета. Основно изучих криминалните хроники, мемоарите и живота на мошениците, фалшификаторите, шпионите от всички страни и психологията им. И тази на жертвите им, също така важна. Това не трябва да се забравя. То е другата страна на въпроса. Независимо от това правехме дълбоки проучвания в различни области. Това ни помогна да изградим методи, каквито никому не бе хрумнало дотогава да употреби. Там, където положението изглеждаше обикновено, се явяваха нови комбинации, които го изменяха. Написал съм малко ръководство за шпионаж, на психологична база, което се счита като библия във всички школи по шпионаж на Третия райх. Правителствата са много неблагоразумни, като оставят да се ширят свободно полицейските, авантюристични и шпионски романи… В тях има безброй практични методи, които биха могли да се използуват от противниците на режима…

Фредерика слуша с дълбоко внимание, захласната от думите на барона, мъчейки се да скрие пламенното си, възбудено до крайност любопитство; едно леко задъхване, изразът на очите й, отправени към него въпреки желанието й и които тя отвръща веднага щом срещне неговия поглед, я издават. Той разбира, че старата привлекателна сила, която е упражнявал винаги върху нея, още съществува. Привлича я като магнит. Тя иска да разбере напълно на какво е бил способен той. Може би към ужаса, който изпитва от него, се прибавя и някаква трагична радост, едно мрачно възхищение? Кой знае?

Трябваше ли, можеше ли да разкрие всичко, което беше направил по време на пребиваването си във Франция? Можеше ли тя да вникне, да отгатне, да разбере, да прецени значението, дълбочината на делото му?