Ноел Анри - Защото ме обичаш…

„Моето разцъфнало черешово клонче след буря“, мисли той. Това трови сърцето му.

Той я наблюдава, изучава я. Има някаква тайна. Но тя излезе победителка. Бе чул или чел някъде, че човек не може да избегне от Бога дори и когато затъва все повече и повече в престъплението, той най-после неизбежно ще бъде принуден да тръгне по друг път. Бог? Бог? Кой е Бог? Очите на Бога са много чисти да виждат злото. Може ли да го отбегне човек? Но какво общо има Бог с тази работа? Зигмунд фриде бе казал, че музиката на Моцарт — това е нашият живот, изпълнен със стремежа да осъществим желанията си, докато Бог или Истината ни дебнат на всеки завой. Когато Фредерика свиреше Моцарт, струваше му се, че долавя аромата на душата й.

Той леко потреперва…

Един ден се моли да бъде по-точна за ядене. Тя вдига очи към него, той се стресва; тя свежда поглед и продължава да мълчи.

— Отговори, впрочем — провиква се той, ядосан.

Тя трепва болезнено. Той се срамува от себе си. Тя се овладява и отговаря с един безразличен глас, че четвърт час по-рано или по-късно няма значение. За него може би не е така. В неговата страна наистина държат на точността, тя бе забравила това.

Баронът приема този намек. В очите му заиграват пламъчета. Той се овладява и в същото време забелязва Фредерика да пребледнява толкова много, че се страхува да не припадне.

„Тя страда от това, че ми причинява страдание“, мисли си той, съвсем успокоен. Щастлив е. „Тя ме обича още! Луд съм, че я предизвиквам. Тя рискува да се разболее отново.“

На следващия ден й подарява малък часовник.

— За да знаеш колко е часът — казва той.

За да бъде по-сигурен, че ще го приеме, той избира нарочно по-скромен. Знае добре, че тя би отказала веднага, ако беше й подарил един от чудните, украсени с диаманти часовници, от които се бе възхищавал при бижутера в околийския град.

Фредерика клати глава. Леко вълнение се изписва по лицето й.

— Вземете го — казва тя. — Не стига, че ме карате да се чувствувам като затворница, да не мога да се движа както си искам, да разполагам свободно с времето си!

— Както искаш — отговаря той, като слага часовника на масата.

Баронът сдържа усмивката си. Отговорът и му харесва. После той отново става мрачен. Не иска да й каже, че е имал непреодолимо желание да и подари часовник, за да се избягнат нейните закъснения, защото нетърпението и неизвестността го измъчват жестоко.

Няколко дни след това тя първа заговаря, като прави голямо усилие над себе си. На няколко пъти отваря уста и я затваря, без да произнесе нито дума. Той чака, непроницаем и треперещ от радост. Най-сетне тя се решава и пита:

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отвръща той.

— Какво стана с диригента Зигмунд фриде?

Значи Зигмунд Фриде я интересуваше. Няма значение. Важното е, че тя за пръв път му беше заговорила.

— В Америка е — отговаря той спокойно. Маестрото е жив и здрав! Каква нежност изразява лицето на Фредерика! Тази нежност причинява на барона кой знае защо остра болка, силна носталгия, безгранична мъка.

— Той знаеше ли? — пита Фредерика.

— Не.

— Но сетне, след 10 май, той разбра ролята, която го карахте да играе, и че половината от оркестъра беше съставен от ваши агенти.

— Без съмнение.

Тя го гледа. Той е напълно спокоен и продължава:

— И моите агенти музиканти бяха учили в школа за шпионаж, и при това бяха отлични музиканти, също както другите, ако не и по-добри. Правеше ми удоволствие да ги избирам винаги между най-добрите. Ето защо не бях съгласен с идеите на Зигмунд Фриде.

Говори с лека насмешка. Забавлява се. Пред това хладнокръвие Фредерика чувствува неописуема болка и страдание. Той ги вижда 8 лицето й, в очите й… Тя става, блъсва стола си и избягва. Следи я с проницателен поглед, прекален, за да се обясни. Развълнуван е не по-малко от нея.

…Тя не е забравила също така и доктор Фроман. Пита за него по време на обеда. Гласът й е тих, развълнуван. Страхува се да не би да са се отнесли зле с него, за да си отмъстят.

Баронът бели един банан. Той продължава флегматично и вдига вежди.

— Докторът беше изпратен в Германия.

— Какво направихте с него? — провиква се тя. — Да не би да сте го изтезавали? Да не би да сте го изпратили в концентрационен лагер? Къде е той?

Ужас се изписва по лицето й.

— О-о — казва баронът, — толкова ли много държиш за съдбата на бившия си обожател?

— Той беше честен човек?

— Глупак — мърмори баронът. — страдаше от прогресивно вдетиняване. За да проумее нещата, трябваше да почне да те ревнува от мен. Ако не беше ревнив, разочарован, ядосан, той никога нямаше да разбере значението на този забравен документ сред книжата на онзи доклад. Нямаше да се рови и би приел слепешката всички обяснения, които бих му дал. Щом като влезе, видях, че е безполезно да го лъжа… Това са последиците от любовта. Както ти сама казваше, любовта невинаги заслепява. Силата на любовта е безкрайна и изненадваща, казват авторите на романи, подлистници, философите, учените, основателите на религии и поетите.