Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Тази папка е неговото лично дело, едно дело, в което е вложил всичко, себе си, пламенното си любопитство към всичко, което засяга човека. Какво неизчерпаемо съкровище от факти и документи за писателя, психолога, историка, който ще поиска да опише човек в епохата между двете войни, за пропагандатора революционер и за самия него, ако някога пожелае да напише спомените си. Унищожаването на тази папка му струва много.

Всичко е изгорено, всичко е унищожено. Свършено е. Защо постъпи така? Защо е това ново душевно настроение? Не е ли то някаква тревога на съвестта? Не, той извърши това за свое удоволствие, за да ги предизвика, да ги дразни, да ги вбеси, да създаде паника, да ги изплаши, да разколебае тяхната увереност, задоволство, да внесе елемент на непоносимо безпокойство и на тревога. Защото, ако един барон фон Вайзефорт сложеше оръжие, кой не би капитулирал след него? Пръв да стори това значи много. Постъпката му е едно предвестие, последвано от прояви, които ще се умножават с развитието на борбата.

Той чува звуците на малката прелюдия № 8 от Бах. Тази малка прелюдия е причина за всичко. Тя го унищожи, разсипа го. Нима пет реда музика съдържат по-голяма сила от най-разрушителния експлозив? Каква е тази сила, която ви принуждава да обичате онова, което ще ви погуби? Защото той беше загубен, но още не знаеше как всичко това ще свърши. Невъзможно беше да го оставят на мира. Ще го премахнат съвсем неусетно. Гестапо имаше дълги ръце. Ще го намерят навсякъде. Никога няма да се разбере истинатаоколо смъртта му. Ще съобщят в печата на Райха, че барон фон Вайзефорт е починал вследствие преумора, причинена от непосилната му дейност в интерес на германския народ. Ще произнесат тържествени надгробни слова в негова чест, ще отрупат ковчега му с цветя и знамена, ще му устроят величествено погребение под звуците на траурния марш на Зигфрид…

Но Фредерика е в Швейцария. Той има само едно желание — да отиде при нея, да я закриля в живота, да я покровителствува, да й спести всички страдания.

Така той пристига в Кристалина за трети път. Не е предизвестил за идването си, фафнер и Фазолт се радват буйно. Трауте се смее и показва трапчинките на бузите си, докторът проявява истинско удоволствие, цялата къща е развълнувана и щастлива.

Само Фредерика не се показва. Той влиза в стаята и колкото повече се приближава към нея, толкова повече тя се отдръпва в най-отдалечения ъгъл, докато се опира до стената; там тя застава като хванато в примка животно.

Те стоят и се гледат безкрайно, бледи и двамата, с разширени очи, разтуптяно сърце, той смутен, макар и привидно равнодушен, спокоен. Не посмява да я прегърне, не намира сили да й проговори дума и излиза.

Защо Фредерика го посрещна така? Защото го обичаше или защото изпитваше ужас от него? Този въпрос трябваше бързо да се изясни. За това бяха необходими такт и безкрайна деликатност. Една дума, едно движение, една интонация можеше да погуби всичко. Но какво щеше да прави в Кристалина? С какво щеше да запълни дните си? Как да уталожи занапред това ненаситно желание за работа, това неудържимо пламенно желание, което го тласкаше непрекъснато да вижда колкото може повече мъже, жени, хора, движения, събития, факти, да живее във водовъртежа на живота, на удоволствията, на разкоша, да живее с впечатлението, че ръководи, твори и пресъздава живота, с впечатлението, че строи комбинации, проекти, създава нови положения, в които привлича хора и гледа да види дали те биха се проявили според очакванията му?

Да, какво да прави в Кристалина? Да си почива? Но той имаше нужда само от няколко часа сън. Да пише спомените си. Защо не! Той беше написал вече една книга, от която бе доволен. Спомените му биха предизвикали истинска буря, която ще помете управляващите класи във всички страни. По този начин би допринесъл нещо за световната революция. Тази идея му се усмихваше.

Ами жените? Той остана верен на Фредерика от онази нощ, когато тя се бе втурнала в осмоъгълния павилион, за да му попречи да хвърли на гостенките си перлите на огърлицата. Тази вечер любовта, която тя неволно беше издала към него, бе разпалила чувството и гордостта му. Да, той й беше останал верен от онази нощ, когато, раздразнен, защото все повече и повече се увличаше по нея, обхванат от безумна ревност и при мисълта, че тя е принадлежала вече другиму — нещо, което знаеше, че не е вярно, — беше я запитал пред петдесет поканени по един оскърбителен начин колко любовници е имала в живота си. Да, той й бе останал верен от този миг. Значи беше способен на постоянство? Обаче нямаше защо да се хвали, тъй като бяха изминали три месеца и половина. Дали нямаше да се измори да играе ролята на предан рицар?