Даринда Джонс - Защото съгреших

— Падане. Помня как паднах.

Гледах към жената, към която се обръщах. Тя лежеше в леглото, свита на кълбо и така опънала върху себе си одеялото с картинки на Бъгс Бъни, че се виждаха само няколко кестеняви кичура. И изглежда все още беше полузаспала, ако липсата на отговор на моето затруднение беше някакъв признак.

— Ъхъ, продължавай. — Приглушеният от одеялото глас звучеше уморено.

— Ами това е всичко. Нищо повече не помня.

Когато тя не отговори, аз погледнах към нощницата, с която бях, и се опитах да събера поне някакви спомени. Какво се случи? Как се оказах тук? И къде е това „тук“?

Обърнах се и погледнах през прозореца на апартамента. Там, навън, цареше хладна градска нощ. Разгледах светлините на уличните лампи и тъмните очертания на издигащите се до тях сгради, но сега всичко беше различно. Бетонните постройки изглеждаха далечни и размити. Леещата се от лампите светлина беше призрачна, сякаш нереална. Въобще така беше с всяка светлина, освен тази, която излизаше от жената. Осъзнах го, когато отново погледнах към нея.

Тя сияеше, като течно злато, искряща и ослепителна даже през одеялото. И беше единственият обект, върху който можех да се съсредоточа и който виждах наистина.

Гъвкави пръсти дръпнаха одеялото по-ниско, появи се тъмна глава, но очите както преди бяха закрити. Лицето светеше и блестеше. Веждите на жената се събраха в една линия, издавайки раздразнението й. Тя сложи ръка на челото си, сякаш искаше да се скрие от целия свят.

Скоро дишането й отново стана равномерно и аз реших, че жената отново е заспала, обаче внезапно тя заговори:

— Значи това е всичко, което помниш? Падането?

Доста учудена, изправих рамене. Седях на скрина, защото единственият стол в стаята беше затрупан с дрехи.

— Да.

— Отчитайки, че си тук — проговори жената, потривайки чело с обратната страна на дланта си, — бих казала, че спирането ти се е оказало даже доста неочаквано.

Преглъщайки заседналия в гърлото ми камък облизах устни, но те нямаха нито вкус, нито чувствителност. Сякаш току-що съм била при зъболекаря. Наклоних глава и зададох въпроса, чийто отговор вече знаех:

— Мъртва ли съм?

— Мъртва като птицата Додо. Колко е часът?

Без да се поддавам на настъпващата печал, погледнах часовника, който стоеше на нощното шкафче. Цифрите изглеждаха познати, но вече нищо не значеха. И това не беше важно.

Повдигайки се на лакът, жената се вторачи в часовника изпод гъста непослушна коса, след това се обърна и отново ме погледна. Спрях да дишам. Имаше прекрасни очи — дълбоки и яркозлатисти. Да гледам в тях през падналите на лицето дълги кичури тъмна коса, беше все едно че се вглеждам в очите на пантера през тежките остри листа на растящите в джунглите растения. Образът й изглеждаше неземен.

— А не би ли могла да умреш по-късничко? — попита тя с натежал от умора глас. — Да кажем към девет-дванадесет?

Вече мислех да отговоря, но разбрах, че не е нужно. Тя отметна одеялото, оказа се, че носи тениска с надпис „Култ на Синята Стрида“. Жената се протегна с най-звучната прозявка, която някога съм чувала. Но даже това не успя да разруши очарованието, в което се намирах, и неволно си зададох въпроса коя е тя. Когато тя изпълзя от леглото и тръгна към вратата ми дойде на ум, че може би тя е ангел, заседнал на земята с мисия да помага на онези, които отиват на оня свят. Какво благородно създание!

— Сега ще има стриптийз — предупреди тя, преди да надене подобни на мъжки боксерки гащи.

Мигайки се опитах да се обърна, но тя се справи толкова бързо, че просто нямах време. Стана ми неудобно, но според мен на нея й беше все едно.

— Щом се налага да се изяснява какво е станало — каза събеседницата ми, повдигайки нагоре показалеца си, — ще ни трябва кафе. Много кафе.

Последвах я такава миниатюрна кухня, че моята в сравнение с нея изглеждаше като Карнеги Хол 1 1 Карнеги Хол (на английски: Carnegie Hall) е концертен комплекс в Манхатън, Ню Йорк, САЩ. — Б.пр. .

Секунда. Моята кухня. Широко усмихната се обърнах към жената.

— Помня, че имам кухня.

— Чудесно — отзова се тя, сипвайки кафе във филтъра. — За съжаление, кухни имат още пет милиарда човека. Но все пак е нещо.

— Да — казах аз, заобикаляйки неголемия барплот и оглеждайки се. — Но моята е доста по-голяма. С керамични плочки и гранитни плотове.

Събеседницата ми замръзна и ме награди с тежък поглед: