Даринда Джонс - Защото съгреших

— Но ти го харесваш.

Като покри и двете чаши с капачета, тя пъхна едната в свивката на лакътя, за да продължи да държи телефона в другата ръка и отиде до продавача.

— Ако имаш предвид, че заради него ми се разтапят вътрешностите и ми се подгъват краката, тогава да, харесва ми.

Като притисна телефона към гърдите си, показвайки ми по този начин, че в нашия разговор имаше прекъсване, Чарли се обърна към продавача:

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

Мъжът се усмихна срамежливо, подавайки й рестото:

— Ще се видим ли утре вечер?

— Ако имаш късмет — каза тя и кокетно намигна.

Да, трябва да организира свои курсове.

— Често ли си тук? — попитах аз.

Като сви рамене, тя се качи в джипа. Аз се просмуках през вратата на седалката за пътника.

— Само всяка нощ. Или там някъде. Те имат наистина страхотно лате. Но, както казвах, той е трън в задника.

— Продавачът?

— Рейес.

— О! — Беше ми ужасно интересно какъв е животът на Чарли. В смисъл, какво е — свети в тъмното и върти афера със сина на Сатаната. — Вероятно имаш суперсили?

Завивайки по Сентръл авеню, Чарли ме награди с любопитен поглед.

— Искаш да кажеш, дали мога да летя?

Засмях се:

— Не. Чакай малко — добавих аз, размислила. — А можеш ли?

Дойде нейния ред да се смее:

— Не мога. Е, може би когато съм на много силни болкоуспокояващи.

— Ясно. А какво друго прави жътварят на души, освен че свети ярко?

— Знаеш ли, всички ми казват, че съм много ярка. А аз не го виждам. — Чарли се взря в дланта си, обръщайки я ту на едната, ту на другата страна. — За щастие, и живите не го виждат. Но доста се размотавам из града и помагам на покойниците, така да се каже, с тяхната недовършена работа. По-подходяща фраза, така или иначе, няма. Тоест, аз помагам на тези, които не са преминали веднага, и са останали да блуждаят на Земята. И когато чувстват, че са готови, то могат да преминат през мен.

— През теб? — Бях малко ошашавена. — Буквално?

— Аха. Нима още не съм ти казала? — Когато аз поклатих глава, Чарли продължи: — Надявам се, че това не те плаши. Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. — Тя отново се засмя, а аз мислено се върнах към теорията за трикракия кон. След няколко секунди тя се успокои и каза: — Добре, признавам — прибързах. Начинаещите имат скапано чувство за хумор.

— Съжалявам. Сега съм малко мъртва.

— Ето! — усмихна се и кимна Чарли. — Бързо схващаш.

Аз също се усмихнах, но бързо се обърнах, за да не види тя. Не трябваше да започвам да се чувствам комфортно тук, където царяха празнота и самота.

Влязохме на паркинга на презвитерианската болница, а след това последвахме табелите към родилното отделение. И аз разбрах какво си е наумила: тя възнамеряваше да провери дали някой е починал по време на раждане, а може би преди или след него. Срамът заплашваше да ме погълне напълно. Взела съм решение да умра. Чувствах го. Но аз никога не бих го направила, щом съм доживяла до родилното.

— Наистина ли имаш намерение да изпиеш и двете чаши? — попитах Чарли.

— Не, разбира се. В такива места това е валута.

Приближавайки се към отделението, Чарли отдели от чашата показалеца си и го притисна до устните си, призовавайки ме да мълча.

— Защо трябва да мълча? Мислех си, че никой не ме чува.

— Разваляш цялото настройване.

Аз се намръщих, когато тя се втурна към стената и се прилепи към нея. След като огледа откриващият се зад ъгъла коридор и в двете посоки, тя зави надясно, бързо вървейки към входа на родилното отделение. Едва не се подхлъзна на едно място, но навреме възстанови равновесие, отново опирайки се на стената с въздишка на облекчение.

О, да. Чарли е луда.

Женски глас от интеркома до затворената врата рикошира с ехо от стените:

— Дейвидсън, какво правиш?

Чарли реши да не измисля извинения и натисна бутона:

— Нищо. Абсолютно нищо. Край.

— Това не е уоки-токи, Чарли.

— Знам. Край.

Чу се тих смях, а след това същият глас попита:

— Искаш ли да влезеш?

— Искаш ли мока лате?

Повече никой нищо не каза — вратите се отвориха. Чарли ме погледна с усмивка и вдигна чашата с кафе:

— Казах ти, по-ценно от злато.

Спряхме в офиса на медицинските сестри, където две сестри попълваха картони.

— Все пак, злато не съм пробвала — прошепна Чарли през рамо.

Една от медицинските сестри, зашеметяващо красива латиноамериканка с къса коса и с очи с формата на бадем, вдигна поглед от картона. Изразът на лицето й не оставяше никакво съмнение — Чарли позна с кафето. Тя грабна едната чаша, откъсна капачката и след като духна, за да не се изгори, колебливо отпи малко.