Даринда Джонс - Защото съгреших

— Дълго време те нямаше. С какво заслужих такова удоволствие? — попита жената, без да крие удоволствието след глътка кафе. После се засмя, стана от масата и се хвърли на Чарли с меча прегръдка.

— Ами…

— Косата ти е мокра — прекъсна я медицинската сестра. — Чарли, по дяволите, навън е седем градуса.

— Нищо подобно. Най-малко девет.

Докато Чарли разменяше с приятелката си новини и подробности за живота, аз реших да се огледам. В стаите около нас не светеше, но аз и така видях малките легла и огромните апарати, от което веднага стигнах до извода: ние сме в отделението за недоносени бебета. Това, че се озовах тук, раздвижи нещо вътре в мен. Тъга. Желание. Заслепяваща необходимост да създавам и да защитавам. Толкова силна, че ме заболя. Проправяйки си път през тази болка, аз се изтръгнах от здравата й хватка и я оттласнах, доколкото е възможно по-далеч от себе си.

— И? Ще направиш ли няколко обаждания? — попита Чарли, когато се обърнах, за да отида при нея. За няколко секунди замръзнах, за пореден път поразена от нейното примамващо сияние, блестящата аура, която обгръщаше тази жена.

— Ами, разбира се. Във всяка болница имам няколко познати медицински сестри. Всичко ще разбера.

— Какво иска да знае? — попитах Чарли като се приближих.

— О, съжалявам, момент само — каза тя на приятелката си и отново отвори мобилния. Очевидно, приятелката й не знаеше за мен. — Здравей, какво се е случило?

— Хм, добре съм, тя какво ис…

— Точно така. Нанси вече работи по този въпрос. Задръж малко, чичо Боб. Всичко ще изясним.

Стори ми се, че този път наистина й звъннаха, но след секунда тя погледна право в мен и ми намигна:

— Да, Нанси търси бременна жена под тридесет, която е починала наскоро. Тя проверява всички болници в града.

Погледнах надолу.

— Но ако съм се самоубила…

— Това не го знаем. — Тя ме хвана за ръка, за да ме върне от опасния водовъртеж. — Не знаем какво се е случило.

И тук веждите й се свъсиха, очите гледаха покрай мен, изражението на лицето й изведнъж стана раздразнено.

Обърнах се и също видях. Него. Рейес. В целия си блясък. Той стоеше в коридора близо до сестринската стая и се взираше през стъклената стена в една от стаите със същите малки легла и огромни машини. Този път успях по-добре да разгледам ръцете кръстосани на широките му гърди, тъмните косми, очертаващи перфектни устни…

Като хвърли поглед на приятелката си, Чарли тръгна бавно към него, притиснала телефона до ухото си. Приятелката й отвърна със същия бърз поглед, но разбира се, не видя нито Рейес, нито мен.

— Нали вече не се сърдиш за онзи инцидент с ножа до гърлото ти? — попита той, без да откъсва поглед от стъклото. — Минаха вече няколко дни. При това не съм виновен само аз.

— Коя дума във фразата „Имам работа“ не разбра? — каза Чарли в телефона.

Той не отговори. А после се усмихна така, че би очаровал и кожа от лисица, и каза:

— Децата са нещо страхотно.

Чарли се усмихна и погледна в стаята.

— Те сякаш даже не са реални — съгласи се тя, гледайки косо през стъклото с изражение на възхищение на лицето си. — Като кукли. Е, кукли с кабели и дихателни апарати. Бедничките.

Рейес докосна стъклото с показалец, сочейки към едно от децата:

— Онова там ще бъде професионален футболист.

Отначало Чарли се засмя, но когато той не се присъедини към нея, предпазливо го погледна:

— Ти наистина ли знаеш?

— Аз наистина знам — каза той, без да откъсва поглед от бебето.

— По дяволите! — Сега тя погледна към детето по различен начин. — Но той все още е толкова малък.

Рейес сви рамене:

— Ще преживее всичко това.

Чарли се засмя тихо:

— Надявам се.

Не можех да гледам заедно с тях. Не можех да се заставя да призная това, което бях направила. Да призная, че съм унищожила живот. Живот, който е трябвало да унищожа.

— Не искаш ли да знаеш защо съм тук? — попита Рейес след минута, скръсти ръце и се загледа с пронизващ поглед в Чарли.

— Не.

Като направи едва доловима крачка към нея, той каза:

— Може би ще махнеш този идиотски телефон?

— Отново не.

Докато тя гледаше през стъклото малките деца, той прокара пръст по бузата й, а след това по шията, оставяйки диря от черен дим да гали кожата й.

Въздъхвайки дълбоко, сякаш се опитваше да вдиша неговата същност, Чарли отстъпи назад и поклати глава:

— Стига.

Рейес се наведе към нея:

— Спри ме!

Тя сложи ръка на гърдите му, а той я покри с длан. В тъмните му очи се четеше истинска молба, сякаш Чарли можеше да направи нещо за него. И все пак тя го отблъсна — дяволска усмивка едва докосна устните му, и Рейес отново се разтвори в мрачна мъгла.