Даринда Джонс - Защото съгреших

— Какво ти има? — попита приятелката на Чарли, вървейки по коридора към нас. В ръката си държеше парче хартия.

— О — каза Чарли, идвайки на себе си, — аз… Имаше някаква буболечка.

Медицинската сестра се огледа:

— Нея ли се опитваше да отблъснеш по-надалеч? — Когато Чарли не каза нищо, а само сви рамене и затвори телефона си, тя й подаде листа. — В болницата „Сейнт Джоузеф“ жена е починала. Била е бременна.

Чарли погледна хартията и сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми. Е, така ми се стори. Аз все още ли имах сърце?

— Часът на смъртта известен ли е? — попита Чарли.

— Категорично не. Известно е, че се е случило рано тази сутрин.

— Ясно. — Още веднъж, разглеждайки написаното, Чарли добави: — Е, изглежда, че е време да отида в болница „Сейнт Джоузеф“.

— Благодаря за мока латето — отговори медицинската сестра, отново грабвайки Чарли в прегръдките си. — Някой ден ще ми кажеш какво значи всичко това.

До болница „Сейнт Джоузеф“, минахме почти през целия град, без да си кажем нито дума една на друга. Паркингът бе напълно празен. Светлината на новия ден само леко оцвети хоризонта. Но тази светлина можех да видя — ярка и красива. Истинска. Влязохме в сградата и намерихме познатата на Нанси — дежурната медицинска сестра, чието име беше Джилиан Лайтфут. Представила се, Чарли попита за мен, казвайки, че е моя приятелка и много се притеснява.

— Не съм сигурна, че говорим за една и съща жена. Как е името на приятелката ви?

По дяволите. Не бях се замисляла за това. Погледнах към Чарли, която стискаше в ръката си лист хартия. Тя плахо се обърна към мен и каза:

— Джо. Джо Монтгомъри.

Да! Това е моето име! Познах го веднага. Ръката ми беше на гърдите ми, а след това докосна бузата ми. Казвам се Джо Ан Монтгомъри.

Чарли отново ме погледна и се усмихна тъжно.

— Това е тя — каза сестрата. — Съжалявам за загубата ви. Семейство й също е тук.

— Може ли да се срещна с тях? — попита Чарли.

— Ами — колебливо провлече медицинската сестра, очевидно не знаейки какво да прави, — още е твърде рано. Като се има предвид, че вие не сте й роднина… Въпреки че едва ли някой ще възрази. Но аз все пак първо ще ги попитам. Сега те са с детето.

Замръзнах, съкрушена от вълната от чувства, която ме заля за един миг.

Очевидно Чарли усети състоянието ми.

— Ще ви бъда много благодарна — каза на сестрата, после тя ме хвана за ръка и ме завлече в най-близката тоалетна. — Сега ще се върна! — каза тя и като затвори вратата, се обърна към мен.

Аз се сринах на пода, вече нямах сили да издържа собствената си тежест, сякаш все още я имах. Чарли падна на колене до мен.

— Как си, слънчице? — нежно попита тя.

— Аз паднах — казах вместо отговор на въпроса, малко по малко събирайки спомени за последните минути от живота си. — Нещо не беше наред, посегнах към телефона, но паднах и изгубих съзнание. Повече нищо не си спомням…

Избухнах в сълзи. Така силно, така истерично, че не можех да дишам. Добре че това не беше необходимо. Чарли ме прегърна и аз почувствах как светлината й се влива в мен, абсорбира се, затопля и лекува като чудодеен балсам. Загубих представа за времето, връщайки се мислено в последните месеци, когато бях бременна, изпълнена с надежди, когато взех най-важното решение в живота си, знаейки, че мога да умра.

Когато най-накрая се върнах към настоящето, Чарли ме водеше нанякъде. Оказахме се в болнична стая. Мама гукаше над малък вързоп в ръцете си.

— Как се казва? — попита Чарли.

Майка ми — моята красива, силна майка, която понесе толкова много вълнения и тревоги — й подаде бебето.

— Името й е Мелъди Джо Ан — каза тя, и зачервените очи заблестяха от гордост.

— Чакай — казах на Чарли — спряхме се на Мелъди Рут, в чест на мама.

Вдигайки поглед от бебето, Чарли погледна към майка ми:

— Мислех, че Джо е решила да я нарече Мелъди Рут.

Мама се засмя през сълзите, блестящи в очите й.

— Вярно е, но помислих, че на това бебе много повече ще му отива име в чест на жената, която даде живота си за него.

— Мога ли да попитам какво се е случило? — тихо попита Чарли.

Беше очевидно, че мама е болна от мъка, но намери сили в себе си да обясни:

— Не знам колко близки бяхте с Джо. Тя имаше диабет първи тип.

— Това не го знаех — каза Чарли, гледайки съчувствено мама и люлеейки детето на ръце.

— Научихме, когато тя беше на седем. Тогава тя почти умря. Бъбречното увреждане беше необратимо. Цял живот се борихме, за да е жива тя. Стотици болници. Стотици пъти на ръба между живота и смъртта.