Даринда Джонс - Защото съгреших

Тя докосна малката длан, която се появи от гънките на одеялото. Дланите на дъщеря ми. Беше ужасяващо.

— Точно като майка си — произнесе мъжки глас.

Стресната, аз се обърнах и видях баща си, който влизаше в стаята с две чаши кафе в ръце.

— Винаги се опитваше да се измъкне от пелените — добави той, посочвайки ръчичката на бебето. — Винаги се бунтуваше.

— До самия край — каза майка ми, задавена от ридания.

— Много съжалявам, г-н и г-жа Монтгомъри — каза Чарли.

— Един ден тя дойде у дома и каза, че е бременна — каза мама. Татко й даде чаша кафе и в знак на подкрепа стисна рамото й. — Докторът й каза, че ако премине през това, то рискува да загуби живота си. Но тя нищо не искаше в живота така, както дете. И това е единственото нещо, което можеше да я убие.

Мама вече не можеше да сдържа сълзите си и се разплака, а татко силно я прегърна. Сега си спомних всичко. Как веднъж, само веднъж, с приятеля ми не бяхме внимателни. Как той реши да не участва в живота на Мелъди. Как се разболях и вече не можех да се грижа за себе си, така че напуснах работа и се върнах при родителите си. Направих всичко с една-единствена цел — да съхраня живота на Мелъди.

В края на краищата намерих сили да се приближа до Чарли и да погледна детето, което толкова дълго е живяло вътре в мен. Чарли веднага се обърна, така че можех да видя лицето на бебето. Чувствата ме преизпълниха, и аз инстинктивно закрих устата си с две ръце. Тя беше най-прекрасната на света! Съвършена, идеална.

— Виж какви очи има! — казах аз с мъка.

Чарли кимна:

— А какви дълги пръстчета!

— Децата са нещо страхотно.

Стъписани, ние се взряхме в Рейес, който изникна от въртоп черен дим, който се носеше около него като мъгла от сух лед. Мислех, че Чарли ще се разстрои, но изглежда че неговото присъствие никак не я потискаше. Тя отново погледна към Мелъди, сякаш нямаше никой друг до нея.

— Може ли? — попита ме Рейес, като повдигна вежди. За първи път той се обърна към мен директно.

— Разбира се — казах аз, щом успях да дойда на себе си, и отстъпих встрани, за да му позволя да погледне бебето.

Той пристъпи по-близо и се усмихна на Мелъди.

— Честит рожден ден, красавице.

Усмихвайки се широко, Чарли прошепна:

— И наистина, нима не е красавица?

— Такава е, но аз говорех на теб.

Видимо изненадана, Чарли погледна с любопитство към него:

— По дяволите, аз имам рожден ден. Откъде разбра?

Рейес поклати глава:

— Бях там, забрави ли?

— Точно така — промърмори тя и отново се втренчи в него. — Благодаря.

— Моля. А сега ще ви оставя. — Докосвайки невидима шапка, той се обърна към мен. — Поздравления.

— Благодаря — отговорих аз.

И секунда преди да се изпари, той добави:

— А, да, ако те интересува, тя ще стане известна художничка.

Ръката ми отново подскочи до устата. В мислите си вече виждах моята красива Мелъди с четка в ръка, на бузата й петънце тюркоазна боя, на веждите — пурпурно петно. Дъщеря ми беше перфектна, и нейното изкуство ще е такова.

След като изчаках, докато черният дим, в който изчезна Рейес, се разсее, аз се обърнах към Чарли:

— Той е бил там в деня на раждането ти?

— Да. Дълго е за разказване.

Аз се ухилих:

— Имаш толкова необичаен живот. И ти сподели с дъщеря ми рождения си ден.

— Точно така.

— Тя разговаря ли с вас? — баща ми попита Чарли, навярно чул шепота й. По лицето му се виждаше, че е поразен.

Чарли се засмя:

— И още как. Просто блика.

Тя вдигна очи, погледна го и се усмихна. Татко се усмихна в отговор, приближи се и погледна дъщеря ми.

— Можеш ли да им предадеш нещо от мен? — попитах аз.

Чарли кимна и ме зачака да кажа.

— Кажи им, че им благодаря за всичко. Аз…

Повече не можех да говоря. Камък ми заседна в гърлото, като си помислих за всичко, което са направили за мен, за всичко, което трябваше да жертват. Аз не съм се самоубила. Не съвсем. Аз съм пожертвала своя живот заради новия. Осъзнавайки това, почувствах прилив на благословено облекчение. И моите родители са ми простили, позволили са да въплътя единствената си мечта. Сега те ще отглеждат дъщеря ми, къпейки я в същата огромна любов, с която винаги ме обграждаха. Не можех и да мечтая за повече.

Но как бих могла да предам с думи изпълващата ме благодарност? Съществуваха ли въобще на света такива силни думи, които биха събрали в себе си невероятните чувства, които бушуваха в мен сега?

— Да, благодаря — повторих аз. Направих правилния избор, всичко останало е без значение. — Просто „Благодаря!“.