Даринда Джонс - Защото съгреших

— Искаш да обидиш кухнята ми?

— Не! — Ами обидих я. — Просто се опитвах…

— Шегувам се, шегувам се — усмихна се тя сама на себе си. — Помисляла съм си да я разширя, но не ми достига търпение да го преживея. Освен това съм под наем. Та какво казваше?

— А, да — погледнах я така неуверено, както някой, който е заложил на кон, а след това е открил, че той е трикрак. — Коя си ти?

След като сложи каната за кафе на поставката за нагряване, тя изцяло се съсредоточи върху мен.

— Трябва да те предупредя, че отговорът може да не ти хареса.

Трикракият кон, изглежда, беше и почти сляп.

— Добре.

— Казвам се Шарлот Дейвидсън, може да ме наричаш Чарли. Аз съм жътвар на души.

Сякаш ми изкараха всичкия кислород от дробовете, докато стоях, оглеждайки я от глава до пети и опитвайки се да осъзная какво беше казала току-що.

Тя се усмихна разбиращо:

— Не се притеснявай! Не е задължително да дишаш. Обичаш ли лешник?

Няколко секунди мълчах, а след това попитах:

— Какво?

— Обичаш ли лешник в кафето?

Примигнах и погледнах каната.

— Мога да пия кафе?

— Не, разбира се. Извинявай. Просто исках да разбера обичаш ли кафе с ядки. Тоест обичала ли си. Е, когато си пила.

— Какво значение има? — попитах, потъвайки в море от объркване.

— Колкото и да е тъжно, никакво. Лешникът е вече смлян, между другото. — Тя се протегна към шкафчето за чашка. — Обаче такива детайли могат да раздвижат паметта ти. Обичаш ли шоколад? Може би желирани бонбони? Или метамфетамин?

Челюстта ми увисна. Потърсих с очи огледалото.

— О, боже, нима приличам на наркоманка?

— Не — поклати глава събеседницата ми. — Съвсем не. — Хвърли скришом поглед и добави: — Общо взето, не съвсем.

Поглеждайки към ръцете си, разбрах, че са доста слаби. И цвета на кожата ми не беше добър. Но нима не трябва да е така, когато умираш? Само ако можех да си спомня коя съм и как съм умряла! Обаче помня само, че паднах. А преди това се протягах за нещо. Но за какво?

— Нормално ли е хората да забравят кои са, когато… ами… когато преминават?

Чарли сви рамене, докато бъркаше кафето.

— Не често, разбира се, но се случва. Особено, ако смъртта е била насилствена.

— Възможно е да са ме убили. — С все сили се опитвах да си спомня, да се провра през плътната мъгла в главата ми. — Почакай. Не трябва да пия кафе. Не трябваше, когато бях жива.

— Защо?

— Струва ми се, че ми се гади от него.

Като взе чашката, тя отиде в миниатюрния хол. Тогава забелязах ниския и болезнено мършав мъж в ъгъла. Той беше с гръб към нас, а босите му крака се люшкаха на няколко инча от пода.

— Казах ти, че това може да помогне да си спомниш поне нещо. В този смисъл кафето е многофункционален продукт. Може би си боледувала. Лежала ли си в болница?

Не издържах и посочих с пръст в ъгъла:

— Там има някакъв мъж…

— А, това е господин Уонг. — Тя седна пред компютъра и мръдна мишката, за да разбуди екрана. — Привет, господин Уонг, — каза тя и му помаха. — Как е висенето?

— Той…

— Аха, рее се. Но ще свикнеш. Е? Имаш ли представа как се казваш?

Отново се концентрирах върху Чарли, но все пак продължавах с едното око да следя господин Уонг.

— Никаква. Той мъртъв ли е?

— Несъмнено. При това не се отличава с разговорливост. Сядай! — Тя посочи стол редом с масата и аз седнах, докато Чарли се регистрира в базата данни. — Възнамерявам да проверя случилите се скоро смъртни случаи. Ще започна с „Албакърки Нюз Джърнал“, в същото време ще проверя дали някой не е подавал заявление за изчезване.

Докато сървъра обработваше запитването, тя си качи краката на стола и опря брадичка на коляното, като едновременно се стараеше да не разплиска кафето, което държеше с двете ръце. И аз разбрах, че тя носи дебели плетени чорапи. Висящата зад раменете коса, както и преди беше в пълен безпорядък. Тя изглеждаше като дете, което чака анимационните в събота сутрин.

— Съвсем не приличаш на жътвар на души.

— Казвали са ми го — отвърна тя и настойчиво се взря в мен. — Мери Джейн Холбрук.

— Кой? — попитах.

Чарли отново се вторачи в екрана.

— Мамка му, не е важно. Изглежда е била на осемдесет и четири, когато е умряла.

Аз също погледнах към екрана, но цветовете се разпадаха на пиксели, от което силно ми се зави свят.

— Проклятие, за своята възраст тя не е нищо особено.

— Защо не мога да виждам нормално?

— Ти си в друго измерение — отвърна Чарли, без да се откъсва от монитора. — А в различните измерения обектите невинаги изглеждат еднакво. Какво ще кажеш Дженифър Сандовал?