Ноел Анри - Защото ме обичаш…

Тези думи, казани в отговор на Фредерика, биха могли да облекчат мъката му. Той си ги повтаряше, анализираше ги с часове, опияняваше се от тях. Но дали те бяха продиктувани от любовта?

Баронът купуваше рози, които донасяше в Кристалина. Съзерцаваше ги дълго. Рози, вместо Фредерика! Никога Фредерика не му се виждаше по-близка и по-далечна. Изпитваше страшна носталгия, защото не можеше да притежава розите, тяхната красота, аромат, защото не можеше да ги вземе, тъй като естеството на розите е различно от това на хората.

„Усмивката на Бога“? Розите са усмивката на Бога! Кой бе казал това? Не си спомняше. Бог дебне навсякъде. Фредерика беше примката, която Господ му беше изпратил, за да го погуби.

„Защото ме обичаш и защото аз те моля.“ Тази фраза непрекъснато се въртеше в съзнанието му. Тя го мъчеше, тормозеше. Беше глупаво, но съвършено логично. Самият факт, че бе изрекла тази фраза, го бе смазал.

… Дните минават. Той е в Кристалина повече от три седмици, цяла вечност. При това те се изнизват със светкавична бързина. Свечерява се по-рано. Септември е вече. От терасата на „Орел“ той съзерцава долината, планините. Сенките са станали меки, морави, нежни. Първите летни минзухари цъфтят по ливадите. Тъга притиска сърцето на барона.

Надвечер е. Фредерика свири. Той влиза в салона и се обляга на пианото срещу нея. Тя вдига за миг очи, после наново ги свежда. Продължава да свири. С влизането си той не нарушава чудната равномерност на свиренето й.

Един настойчив въпрос се явява на устните му.

— Защо ме укоряваш, защо ме осъждаш?

— Не ви съдя, не ви осъждам — отговаря тя тихо. Той я пронизва с поглед.

— Защо страдаш от това, което направих? В името на какво? С какво право? Нима си отговорна за делата ми? Те не те засягат!

Говори развълнувано.

— Защо си присвояваш правото да осъждаш кое е добро и кое е зло? Що е зло?… Има французи, които разглеждат погрома не като погром, а като небесно наказание, защото френският народ не посещавал вече черквите, не искал да има деца, отказвал да работи повече от седем часа на ден в полза на другите. За тях ние сме изпълнители на правосъдието. Те се бият по гърдите и изпитват наслада от това смирение.

Навежда се по-близо до нея:

— Един въпрос. Мислиш ли, че съм ти открил истинската причина, поради която те доведох в Бодезер?

— Не — провиква се Фредерика, обхваната от трескаво вълнение при мисълта, че ще научи може би истината. — Кажете ми я, днес вие няма да лъжете!

— Никога не съм те лъгал — отговаря сухо. — Само че не съм ти казвал цялата истина.

— Защо?

— Ти не беше достатъчно силна, за да я чуеш, и аз не исках да те загубя, нито да те унищожа. Не исках също така да знаеш какво върша… Исках само да свириш Бах, нали?

— Да!

— Докато работех, нали?

— Да.

— Всеки път, когато ти свиреше за мен Бах, Бог ми прощаваше онова, което вършех. Ти и Бах ми правехте живота сносен и поносим, помагахте ми да понасям демоничното в себе си. Без теб и без Бах, без музиката не бих могъл да живея. Бах ме кара да предвкусвам задгробния живот. Бах — това е силата, която крада от небето… Спомняш ли си, когато свиреше вечер за мен в Бодезер? Когато търсех разрешението на някакъв мъчен проблем и ти бе в съседната стая и свиреше, в тази музика имаше някаква сила, която изостряше до крайна степен моята мисъл и моето ясновидство. Аз виждах делото в неговата общност и в най-малките му подробности. Виждах какво ще се случи, как ще се развият събитията с една непогрешима сигурност. Нови комбинации се раждаха във въображението ми. Ако бях затруднен, някаква възможност, за която по-рано не бях дори и помислял, изпъкваше изведнъж съвсем просто. Тази простота беше доказателство за нейната точност и за нейната целесъобразност и ми позволяваше да нанеса сигурния удар. Ти свиреше както никой, както аз исках, както аз разбирах. Аз те обичах, влюбен бях в теб, това не можеше да бъде другояче и то бе нещо възвишено. Ти ме караше да се докосвам до вечността и при този допир моята мисъл обгръщаше настоящето, миналото и бъдещето. Пред нищо не се спирах. Действувах с математическа увереност. Когато те чух на конкурса, разбрах това. Накарах те да дойдеш. Бях те търсил цял живот. Тези три такта бяха достатъчни, за да ми станеш по-необходима от въздуха, който дишам, и за да се почувствувам безкрайно щастлив. Дори сега мисълта, че ти би могла да живееш другаде, а не в Бодезер, при мен, че би могла да принадлежиш другиму, тази мисъл, споменът за тази мисъл е достатъчен, за да направи съществуването ми невъзможно… Колко смешни ми се виждат тези души, които, събрани в някоя църква, слушат Бах, като стадо блеещи овце и трогнати, благодарят Богу за тази музика, която ги облекчава и възвисява. Да, те ми се виждат смешни. От музиката на Бах аз черпя сила, свръхчовешка, демонична сила… и никога не съм я чувствувал така, както когато ти свиреше. Не мога без теб. Ето тайната… Искаш ли или не, ти си моя съучастница… Моя съучастница, чуваш ли?… Разбираш ли значението на тези думи: моя съучастница… Какво мислиш ти, която приличаш на черешово клонче всред буря?