Ноел Анри - Защото ме обичаш…

„Трябва още днес да говоря с Фредерика, мисли той. Трябва да й върна свободата, да й обясня всичко, но как, как? Ще й кажа, че се отвращавам, че се отричам от себе си. Ще се хвърля в краката й, ще й искам извинение. И после ще се върна в Берлин. Ще се предам. Това ще бъде краят. Това ще бъде наказанието. Те ще смятат, че наказват моето пораженство, всъщност те ще отмъстят за моите жертви. Но Фредерика, как ще живее тя далеч от мен, как ще може да живее без мен? Не би могла, както не бих могъл и аз без нея! Ако умре, ще се убия. Не ще я преживея нито с половин час. Не ще бъде нужно да сложа край на живота си. Животът ми ще прекъсне от само себе си, заедно с нейния“.

Баронът тръгва сам. Той обхожда планината. Скита цял ден. Връща се късно, сменя дрехите си и слиза в салона. Фредерика е там, чака го за пръв път. Бледа е и мълчалива, прилича на лунатичка. Баронът е още по-блед от нея, по-изморен и по-изтощен.

Те минават в трапезарията. Въпреки че нищо не бе ял през деня, баронът не може да преглътне нито залък. Колкото до Фредерика, тя едва се докосва до чинията си. След десерта баронът заповядва на слугата да раздигне бързо масата, да донесе шампанско и да се прибере. Той не иска никого в къщата, заповедта му трябва да се изпълни веднага. Слугите се подчиняват мълчаливо.

Баронът и Фредерика остават сами, един срещу друг.

Той напълва две чаши с шампанско. Поднася една на Фредерика, изпива своята, налива си втора, после трета. Фредерика пие с необичайна жадност и слага чашата на масата с въздишка.

Баронът я гледа втренчено. „Никога не е била по-хубава, по-трогателна, по-крехка, по-очарователна, мисли той. Никога не съм я обичал повече. Какво безумие да скитам цял ден из планината, разделен от нея, далеч от нея, когато можех да остана при нея, да се опиянявам от присъствието й, да съзерцавам всяка черта на лицето й. Дали съм й липсвал? Забравих, че тя не ме обича. Безразличен съм й. Аз я съсипах. Тя не е вече живо същество, тя е мъртва, мъртва, тя е труп и аз съм нейният убиец“.

Той избухва в смях.

Изплашена, Фредерика вдига очи.

— Какво ви става? — пита тя.

Той се приближава към нея. Застанал до креслото й, с ръце на гърба, изправен с високия си ръст, той продължава да се смее и смехът му е толкова странен, че Фредерика се сгушва уплашена в креслото си. Изведнъж, тъй внезапно, както бе започнал, той престава да се смее; обгръща я с жаден поглед, ехидна усмивка на задоволство играе на устните му… „Ах, мисли си той, ти ми принадлежа цялата нощ!“

И казва грубо на висок глас:

— Какво сънува тази нощ?

Тя се смущава и отвръща поглед. Той се наслаждава на руменината й.

— Какво сънува тази нощ — повтаря той грубо, без да може да се сдържи. — Хайде, отговори.

— Оставете ме — казва Фредерика.

— Ах, ах, не искаш да кажеш, страх те е да кажеш, срамуваш се да ми кажеш.

— Не, не — провиква се тя.

— Кажи ми какво си сънувала! Хайде, признай.

Той я хваща за раменете и я повдига от креслото. Видът на лицето й го кара да я остави.

— Аха, ти си свенлива, чиста и аз много се радвам. Прилича на баронеса фон Вайзефорт да бъде свенлива. Поздравявам те за това… Но като ти кажа, че не си сънувала? Не, ти не си сънувала. Тази нощ ти беше моя, как бих могъл да устоя на твоята слабост и на моето чувство?

Фредерика пита с почти неуловим глас:

— Не твърдите ли вие, че някои, които познават тайната мисъл на Бога, казват, че Господ разделя тези, които се обичат?

Какво иска да каже тя?

— Това е едно страшно наказание — казва той.

— Тогава няма да отида с вас в ада. Ах, не искам да отида в рая, ако не съм с вас! Съучастниците споделят същата съдба. Ние не ще бъдем разделени.

И тя се хвърля на врата му, като го прегръща с всички сили…

… В това време един млад турист, рус, със сини очи, с телосложение на атлет навлиза в боровата гора, намираща се на изток от вилата „Орел“. След няколко мига светлините на вилата изгасват, освен в стаята, чиито прозорци гледат към терасата. Слугите се прибират в жилището си, разговаряйки.

Туристът прескача каменната стена, която обгражда имението, изсвирва тихо и продължително и прошепва:

— Фафнер, Фазолт!

Чуват се заглушени, бързите стъпки по тревата на двете големи животни. Познават го. Почват да лаят от радост. Той ги кара да млъкнат. Вади от джоба си кесия, пълна със сладкиши. Върху които кучетата се нахвърлят. Отровата действува. Тръпки полазват по телата им, те лягат и след няколко гърчения издъхват. Младият човек се усмихва. Справил се е с единствената пречка, която се издига между него и барона.