Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

Сега тя ясно виждаше съчувствието на дъщеря си — намираше я далеч по-малко резервирана и враждебна откогато и да било. Не че това имаше голямо значение за нея, защото, когато съпругът й умреше, скоро щеше да дойде и нейният край. Тя усещаше това с неумолимия фатализъм от миналото си, така че нямаше кой знае какво голямо значение дали дъщеря й е дошла, но това беше все пак мила проява.

Ръката, която държеше, внезапно я стисна, а след това се изви настрана. Очите на Риджуей бяха отворени, втренчени в нея. Покриваше ги лека сивкава пеленка, не-съществувала никога по-рано.

— Не успях да спра всичко това — застърга задушаваният му глас. — Опитах, скъпа, но не успях… Аз го убих. В онзи ден го проследих от кабинета на Пола и го убих, за да защитя теб, да спра хода на всички следващи събития…

Жена му се взираше в него през сълзите си. Напипа ръката му и я потупа успокоително.

— Знаех, че ти го стори. Разбрах, че беше ти, когато още първия път се измъкна за Лондон, а нямахте никакво събрание в клуба, както каза ти тогава. Извърши го, защото ме обичаше. И ти имаше право. Върху съвестта ти няма да лежи нищо освен любов.

— Не успях — промърмори той. — Всичките ти страдания… Бих направил всичко… Но ти ще бъдеш добре, скъпа моя, нали?

— Разбира се. Ще направя всичко, каквото пожелаеш. И моли Бога да бъдем по-скоро отново заедно.

— Той умря много бързо — задушаваше се бригадният генерал, като изразходваше сили за всяка дума, — а след това изгорих бастуна си. Не се разкайвам за нищо. Бих сторил всичко на този свят заради теб…

— Няма нищо на света, което ти не направи!

Жена му се наведе по-близо до него. За момент устните й се притиснаха към лицето му.

Изведнъж челюстта му се отпусна и се чу остро изхъркване.

— Обичам те — шепнеше майката на Пола. — Обичам те, Джерълд. Ще чакам само да се съберем отново.

Той не отговори, а и не беше чул. Настъпи последна спазматична въздишка, след което в стаята притихна. Жена му сложи ръка върху полуотворените му клепачи и ги притисна. Преди да напусне стаята, тя го целуна още веднъж.

— Така ми е мъчно, мамо. Толкова ми се искаше да бяхме в състояние да направим нещо! — Сълзи изпълваха очите на Пола.

Фишер бе обвил ръка около нея, но когато влезе майката, той я пусна. Пола изтича при нея и улови ръцете й. Фишер видя как майката се отдръпна — не желаеше да бъде докосвана от Пола. Той не бе изненадан, когато тя се освободи от нея. Тя влезе в стаята и каза просто:

— Баща ти умря.

Беше същият безстрастен израз като онзи, който ги бе довел от Лондон тук: „Баща ти умира. Помислих, че би искала да те известя.“

И сега, изправена в изпълнената със слънчева светлина стая, тя стоеше с двете лабрадорски кучета в краката й и гледаше към двамата със същото гордо безразличие.

— Той беше изключителен човек — каза тя. — Дари ме с истинско щастие.

Изглежда, нямаше какво да добави. Не показа, че иска да й се изказват съболезнования и съчувствия. Тя седна и започна да милва едно от кучетата. Фишер видя Пола застанала по средата на стаята, много по-изоставена и самотна от майка си. Тогава той я доближи и улови ръката й.

— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете да останем, мисис Риджуей? Ще бъдем много доволни да останем с вас или да ви вземем със себе си.

— Не, благодаря. — Тя даже му отправи бегла усмивка на учтивост. — Много мило, но не бих искала да задържам вас и Пола тук. Бих предпочела да остана сама. Не искам да напускам тази къща. Тя беше нашият дом. Той я обичаше.

Мисис Риджуей се изправи и дойде при тях. Тя подаде ръка и Фишер я стисна. Настъпи кратък момент, когато майка и дъщеря се прегърнаха, а после мисис Риджуей се отдръпна назад.

— Благодаря ви, че дойдохте. Много съм доволна заради теб, Пола. Ако в живота си имаш нещичко от радостите, които аз и баща ти преживяхме, ще бъдеш наистина много щастлива. Ако нямате нищо против, няма да ви изпращам. Струва ми се, че трябва да се прибера и да легна малко.

Те прекосиха гостната и излязоха под слънчевите лъчи. Колата му бе паркирана до входната порта. Той отвори вратата на Пола, а после седна зад волана. Запали цигара и й я подаде.

— Няма да ти казвам нищо повече, мила. Обичам те и имам намерение да те направя много щастлива… — Той се наведе и я целуна. — Всичко мина, скъпа моя. За двама ни сега настъпва нов живот. — Той завъртя ключа и моторът заработи. — Да се махаме, по дяволите, навън оттук!

© 1972 Ивлин Антъни