Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— А сега, Паула — заговори генералът с ликуващ тон на оправдан човек, — ти вече знаеш истината. Все още ли имаш желание да й върнеш обратно Солницата? Погледни я! Виж каква красота!

— Нека Бог ти прости — затрепери Пола. — Не мога да понасям гледката на тази мръсна, зацапана с кръв вещ! Майка и дете, ти си ги убил, татко!

— Еврейка и полуеврейче — изрече презрително генералът. — Та те не представляваха нищо за мен. Умираха с милиони тогава. Низши създания, мърсещи земята. Колко струваха те в сравнение с това? — И той посочи огромната златна Солница, отправила към тях неизброимите си диамантени очи.

— Не бих докоснала нито нея, нито теб! — изкрещя Пола.

— Виждам. Тъкмо от това се страхувах. Но аз пристигнах приготвен. Паула, иди до входа на апартамента и ми донеси торбата, оставена пред вратата!

— Не! Няма да сторя нищо за теб.

Той погледна към Фишер, обвил с ръка Пола през кръста.

— Идете вие. Снемете ръцете си от моята дъщеря и ми донесете торбата! Ако не сторите това, незабавно ще застрелям принцесата.

— Дръж се, скъпа — прошепна Фишер.

Той се отдели от нея и отиде до входа, а след това донесе тежката полева торба на генерала. Като светкавица му мина мисълта да се хвърли в краката му с надежда, че ненасоченият куршум не ще улучи никого. Ако уцелеше принцесата, не би дал и пет пари, но там беше Пола, бледа и съсипана, олюляваща се върху краката си. Не можеше да рискува.

— Отворете я! — изкомандва генералът. — А сега подайте ми го! — Там имаше малък металически цилиндър. Към него беше прикрепен кабел с металически наконечник и дръжка. Фишер вложи наконечника в протегнатата ръка на генерала. — Сега пали!

Запалката му щракна. Чу се силно изсъскване и от наконечника изскочи дълъг синкавобял пламък. Незабавно стаята се изпълни с ослепителна светлина.

— Не! — пищеше Маргарет фон Хесел. — Не, не… Ох, боже мой!

Силният пламък на оксиацетилена започна да ближе върха на златния дъб. В дясната си ръка генералът държеше пистолета, а с лявата направляваше опустошителния огън върху Солницата. Горните клони вече капеха обезформени на пода. Металът се втечняваше бързо, а хората гледаха безпомощни, прикрили очи от ослепителната светлина. Формите на цялата фигура се размазаха. Нимфите, така чисти в своята грациозност, се топяха в малки златни струйки. Скъпоценните камъни се ронеха като водопад.

Маргарет фон Хесел хълцаше, задавена от сълзи. Не се чуваше нищо друго освен нейния спазматичен плач и грозното съскане на пламъка, докато разкъсваше и поглъщаше огромната златна маса, сега вече така обезобразена, че в нея не можеше да се разпознае нищо.

— Ето я твоята Солница! — викна генералът. — Погледай я! Сега вече можеш да си я получиш обратно!

За няколко секунди той остана загледан в нея и ръката, хванала здраво пистолета, се сниши. Със светкавично движение Дънстън мушна ръката си в джоба и стреля през дрехата. А след това извади револвера и стреля повторно. Генералът се преви и извика. Пистолетът му падна. Дънстън го заобиколи и се прицели в Пола. Лявата ръка на генерала, държаща оксиацетилена, се изви в блестяща арка и Дънстън издаде агонизиращ писък, когато пламъкът го близна. Куршумът, насочен към Пола, удари стената на около тридесет сантиметра встрани от нея. За миг генералът като че ли се втренчи в нея, а после опита да каже нещо. Веднага след това ослепителната светлина угасна, а той се строполи тежко на пода. Пола изпищя. Още по-силно прозвуча гневният вик на принцесата, отправен към обгорения и стенещ Дънстън.

— Глупако! Много късно, идиот такъв!

Фишер обърна тялото на генерала. Очите му бяха все още втренчени, а устата му отворена за неизречени-те думи. На педя от него разтопената безформена маса на Солницата на Пьоленберг ронеше своите златни сълзи.

— Заминавам днес следобед.

Принцът изглеждаше значително по-стар. Покрай очите му личеше мрежица от тънки линии, а дълбока бразда пресичаше чистото чело — Пола не я бе виждала досега. Той стоеше в средата на хола, изправен и горд. Пола си помисли, че външно освен изражението на горчива напрегнатост той изглеждаше съвсем неповлиян от това, което се случи. Каквото и да казваха враговете им, никой не можеше да отрече, че Фон Хеселови умееха да се владеят.

— Тъкмо мислех да ви се обадя — каза Пола. — Връщам се в Англия. Как е майка ви?

Тя бе видяла как почти изнесоха принцесата от апартамента, внезапно припаднала старица, бореща се с шока.