Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Предполагам, че се е съвзела. Не съм ходил още да я видя, трябва да си призная.

— Разбирам какво чувствувате. Съжалявам.

— Надявам се никога да не го разберете. Стореното от майка ми не може да бъде извинено. Отсега нататък няма да имам нищо общо с нея.

— Може да промените решението си.

— Вие щяхте ли да го промените, ако баща ви не бе убит?

— Не. Аз също не бих го променила. Искам да ви дам нещо. Няма да се забавя и минута. Седнете, моля, изглеждате изморен.

— Благодаря ви. — Той направи усилие и се усмихна. Това само подчерта тъгата в очите му. — Безпокоя се за вас, мисис Стенли. Надявах се да не ви намеря много разстроена.

— Бях — каза Пола, като се върна с плик в ръка, — но не останах сама, да бъде благословен Бог. Така ми бе много по-лесно. Сега се чувствувам в състояние да забравя миналото. Вие също трябва да опитате.

— Ще бъде много трудно. Аз съм германец, а на всичко отгоре и Фон Хесел. Налага ми се цял живот да просъществувам с него. Трябва да живея със съзнанието за стореното от майка ми. Това ще ми тежи най-много.

— Искам да вземете тези неща — и Пола му подаде плика. — Документите за собствеността и майчиното ви писмо до баща ми. Можете да ги унищожите и никой никога няма да разбере нищо. Моля, вземете ги!

Той се вгледа в нея.

— Не мога да ви изкажа благодарността си. Но вие знаете… сигурен съм, че знаете…

— Скоро ще трябва да тръгвам. Искам да си ида у дома.

— В Англия? У дома?

— Да — и тя му подаде ръка.

Той я пое и вместо официалното докосване с устните просто я задържа.

— Тръгваме в различни посоки — каза смирено той. — Но аз исках да се осъществи това, което ви казах. Ще дойдете ли в Германия?

— Не, не, принц Филип. Не сега. Като търсех корените си в Германия, търсех всъщност баща си. Излекувах се вече от тези фантазии. Няма къде да бягам повече. Казах у дома и имах тъкмо това предвид. Good bye и много щастие.

Той се наведе и целуна ръката й.

— Good bye, мисис Стенли. Така много исках да бъде Auf Wiedersehen!

Вратата се затвори след него и той изчезна. Пола взе телефона.

— Тук е мисис Стенли. Моля, изпратете човек за багажа ми.

Хриптящи предсмъртни звуци изпълваха стаята. Ту се издигаха, ту се снишаваха в ритъм със затрудненото дишане на бригадния генерал. Искрящ сноп следобедни слънчеви лъчи падаше в основата на леглото му и в него блестяха милиони прашинки. Денят беше много топъл и прозорците бяха отворени. Искрици живот прекъсваха от време на време постоянното клокочене във възпалените бели дробове на Джерълд Риджуей. Това беше последното му простудно заболяване и той изживяваше последното си белодробно поражение. За жена му не оставаше нищо друго, освен да стои до леглото и да чака края му. Беше отказала да го остави дори на грижите на медицинска сестра. Той беше все още в съзнание, въпреки че понякога изпадаше в унес, който всеки момент можеше да премине в смърт. Ръката му лежеше в нейната и понякога напрягаше сили да я стисне леко, за да я успокои.

Хората бяха много мили сега, когато се беше разболял. Майката на Пола не бе дооценявала добрите страни на английския характер до момента, в който кошмарът около генерал Бронзарт не се развихри над главите им и фалшивата стена, издигната около нея, не се събори от пресата и телевизията. Приятелите им не ги изоставиха въпреки очакванията на двамата да бъдат изолирани. Вместо това те бяха заобиколени от искрено съчувствие. Не чуха нито една дума на порицание, не им бе отправен нито един поглед, който би могъл да се тълкува като обвинение. Градчето застана здраво зад бригадния генерал и жена му. Тогава той заболя от пневмония и тя беше на път да го загуби.

Легнал с високо издигнати върху възглавници гърди, той обърна глава към нея и се усмихна с посинелите си устни.

— Така много съжалявам, скъпа — пошепна той, — задето не мога повече да се боря.

— Не се и опитвай — замоли го тя. — Недей се изтощава. Затвори само очите си и спи.

— Ще заспя след минутка, скъпа, само след минутка.

Той затваряше очи и сякаш се унасяше. В това състояние на полусън беше неспокоен — въртеше се в леглото, главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна и издаваше кратки, пълни с напрежение звуци. Клокоченето в гърдите му се усилваше. Майката на Пола сниши глава и тихичко заплака. Досега заради неговото спокойствие тя бе стояла смирено, запазила сълзите си за часовете, които й предстоеше да прекара в самотната спалня. Дъщеря й и човекът, за когото тя щеше да се омъжва, бяха пристигнали веднага щом тя им съобщи. Сега бяха долу в гостната. Докторът им бе казал, че краят му е въпрос на часове, дори не и едно денонощие. Младите й бяха предложили да я вземат със себе си, но тя отказа.