Херман Хесе - Степния вълк

— Сега поизлъга малко. Аз, разбира се, знам, че някъде по света имаш любима, с която се виждаш два пъти в годината, за да спориш с нея и тогава. Да, много хубаво от твоя страна е, ако искаш да останеш верен на тази забележителна приятелка, но позволи ми да не го вземам за съвсем сериозно! Изобщо, подозирам те, че приемаш любовта страшно сериозно. Разбира се, можеш да го правиш, да обичаш по своя идеален начин колкото си искаш, твоя работа си е, нямам грижа за това. Но онова, за което ще се погрижа, е да изучиш по-добре малките, леките изкуства и игри в живота, в тази област аз съм ти учителка и ще бъда по-добра наставница от твоята идеална любима, разчитай на това. На теб наистина ти е потребно отново да спиш с някое хубаво момиче, Степни вълко.

— Хермине — извиках измъчен, — та погледни ме, стар човек съм.

— Ти си едно малко момче. И точно както доста си се ленил да се научиш да танцуваш, докато почти не беше станало твърде късно, така също не си си дал труда и да се научиш да любиш. Разбира се, да обичаш идеално и трагично, приятелю, ти умееш превъзходно, не се съмнявам и ти изказвам цялото си уважение! Но сега ще се научиш да обичаш и малко обикновено, човешки. Началото естествено вече е направено, скоро можеш да бъдеш заведен на бал. Само че преди това трябва да научиш и бостън, утре ще започнем с него. Ще дойда в три часа. А как впрочем ти харесва музиката тук?

— Отлична е.

— Виждаш ли, това също е напредък, ти вече се понаучи. Досега не можеше да търпиш цялата тази танцова и джазова музика, намираше я твърде несериозна, незадълбочена, а сега видя, че не е нужно тя да се взима сериозно, обаче се случва да е много приятна и очарователна. Впрочем без Пабло целият състав тук не би представлявал нищо. Той го води, той го разпалва.

Както грамофонът разваляше атмосферата на аскетическа духовност в работната ми стая, както американските танци проникнаха, чужди и смущаващи, дори съсипващи, в моя грижливо поддържан музикален свят, така от всички страни нахлуваше новото, страшното, разложителното в досега толкова остро очертания и строго затворен мой живот. Трактатът за Степния вълк и Хермине имаха право с тяхното учение за хилядите души. Всекидневно наред с всички стари в мене се показваха и още няколко нови души; предявяваха претенции; вдигаха шум и сега аз ясно като картина виждах пред себе си заблудата относно моята досегашна личност. Сам бях придал значение на няколкото способности и сръчностите, в които случайно можех да се проявя силно; бях нарисувал портрета на един Хари и заживял живота на Хари, който собствено не беше нищо освен един много изтънчен и образован познавач на поезия, музика и философия. Целия остатък от личността ми, целия останал хаос от способности, влечения, стремежи възприемах като досаден и нарекох с името Степен вълк.

Междувременно този прелом от моята заблуда, това разпадане на собствената ми личност в никакъв случай не беше само приятно и забавно приключение, напротив — често биваше силно болезнено, често пъти непоносимо. Грамофонът неведнъж звучеше наистина сатанински сред това обкръжение, където всичко беше настроено в много по-други тонове. И от време на време, когато танцувах моя уанстеп в някой модерен ресторант, сред мнозинството от елегантни епикурейци и парвенюта, ми се струваше, че съм предател на всичко, което някога е било за мене достойно за уважение и свято в живота. Ако Хермине би ме оставила сам дори за осем дни, то скоро отново бих се измъкнал от тези мъчителни и комични епикурейски опити. Но Хермине беше постоянно с мене. Макар да не я виждах всеки ден, имах чувството, че неотстъпно ме гледа, придружава, пази, одобрява постъпките ми и с усмивка чете по лицето ми всички мои мисли за отклонение и бягство.

С все по-голямото разрушаване на това, което преди бях наричал моя личност, започнах също да разбирам защо въпреки цялото отчаяние трябваше така ужасно да се страхувам от смъртта и взех да забелязвам, че и този дяволски и позорен страх от смъртта е дял от старото ми бюргерско лъжливо съществование. Досегашният Хари Халер — талантливият творец; познавачът на Моцарт и Гьоте; авторът на будещи интерес наблюдения върху метафизиката на изкуството, върху гениалното и трагичното, върху човечността; печален отшелник в своята препълнена с книги постница, — черта по черта бе подложен на самокритика и не я издържа в никое отношение. Този надарен и интересен господин Халер наистина проповядваше разум и човеколюбие и протестираше срещу суровостта на войната, но по време на войната не допусна да бъде изправен до стената и разстрелян, както би отговаряло на действителната последователност на убежденията му, а откри някаква форма за приспособяване, крайно почтена и благородна естествено, но все пак компромис. По-нататък той беше противник на властта и експлоатацията, но имаше вложени в банката доста ценни книжа от индустриални предприятия, чиито лихви харчеше без никакво угризение на съвестта. Така беше и във всичко. Хари Халер действително чудесно беше предрешен като идеалист и презиращ света човек, като тъжен отшелник и гръмовен пророк; всъщност обаче той бе буржоа и намираше осъдителен живота, който Хермине водеше; ядосваше се за нощите, пропилени в ресторантите, също и за прахосваните там талери; бе с утежнена съвест и в никакъв случай не копнееше за своето освобождаване и усъвършенстване, а напротив, буйно се стремеше към някогашните удобни времена, когато неговите духовни игри още му доставяха удоволствие и му носеха слава. Също така читателите на вестниците, които той презираше и осмиваше, копнееха да се върнат към идеалното време отпреди войната, защото това беше по-удобно, отколкото да се поучат от изстраданото. По дяволите, да се погнусиш от този господин Халер! И въпреки това аз се бях вкопчил в него или може би във вече разпадащата се негова маска, в кокетирането с духовното, в бюргерския му страх пред безредното и случайното (към което спадаше и смъртта) и с присмех и обзет от завист, сравнявах възникващия сега нов Хари, този малко плах и смешен дилетант от танцовите зали, с оня някогашен, измамно идеален образ на Хари, в който междувременно той бе открил всички фатални черти, които някога така много го бяха възмутили в притежаваната от професора гравюра на Гьоте. Той самият, старият Хари, беше точно същият, някакъв бюргерски идеализиран Гьоте, такъв един герой на духа, с много благороден поглед, възвишеност, дух и човеколюбие и тези качества лъщяха като брилянтин, и почти беше трогнат от благородството на собствената си душа. По дяволите, този прекрасен образ във всеки случай имаше и много грозни пукнатини, идеалният господин Халер бе жалко повален. Той изглеждаше също като някакъв ограбен от разбойници знатен човек в окъсани панталони, който би постъпил по-умно сега да научи ролята на бедняк, но той носеше дрипите си, като че ли по тях още висяха ордени, и плачливо продължаваше да претендира за изгубеното си достойнство.