Херман Хесе - Степния вълк

Когато Пабло долови възбудата в моя глас, веднага придаде най-мил израз на лицето си, с ласкаво движение поглади ръката ми, а гласът му прозвуча с невероятна мекота.

— Ах, мили господине, със стъпалата вие навярно имате пълно право. Аз, разбира се, нямам нищо против това, че поставяте Моцарт и Хайдн, и „Valencia“ на желаните от вас стъпала. Това ми е съвсем безразлично, аз не решавам нищо за тези стъпала и не ме питат за тях. Навярно Моцарт ще се свири и след сто години, а „Valencia“ може би и след две — вече не; вярвам, че спокойно трябва да предоставим това на добрия Бог, той е справедлив, а в негови ръце е продължителността на живота на всички ни, също и за всеки валс и всеки фокстрот сигурно той ще отсъди правилно. Ние, музикантите, обаче трябва да направим своето, това, което ни е дълг и задача: да свирим всичко, за което в момента хората копнеят, и да го свирим красиво, с проникновение, доколкото ни е възможно.

Въздишайки, изоставих разговора. С този човек не можеше да се излезе наглава.

В някои мигове старо и ново, болка и наслада, страх и радост се смесваха съвсем чудновато. Аз бивах ту във висината, ту в преизподнята, най-често и в двете едновременно. Старият и новият Хари живееха ту в ожесточен спор, ту в мир. Понякога старият Хари изглеждаше съвсем безжизнен, мъртъв и погребан, ала ненадейно възкръсваше, заповядваше, потискаше и знаеше всичко по-добре, а новият, малкият млад Хари се срамуваше, мълчеше и оставяше да го притиснат до стената. В други часове младият Хари сграбчваше стария за гърлото и смело го стискаше, наставаше време на много стенания, на безброй мъчителни борби и неотстъпни мисли за бръснача.

Често обаче мъка и щастие ме връхлитаха в обща вълна. Така беше в мига, когато вечерта, след моя първи опит да танцувам на публично място, влязох в спалнята си и с неописуемо удивление, почуда, страх и възторг намерих хубавата Мария легнала в леглото ми.

От всички изненади, които Хермине ми беше правила досега, това беше най-силната. Защото аз нито за момент не се усъмних, че тази райска птичка ми беше изпратена от нея. Поне бях прекарал вечерта с Хермине, а слушах в катедралата едно добро изпълнение на старинна църковна музика — беше чаровен и тъжен излет в моя нявгашен живот, в полята на младостта ми, в пределите на идеалния Хари. Във високата и просторна готическа църква, чийто красив свод с мрежеста нерватура от време на време трепваше призрачно жив в играта на малкото светлини, аз слушах пиеси от Букстехуде, Пахелбел, Бах, Хайдн. Отново вървях по любимите стари пътища, отново чух прелестния глас на една изпълнителка на Бах, с която някога дружах и бях преживял много изключителни концерти. Звуците на старинната музика, безкрайното й достолепие и святост разбудиха у мене цялата извисеност, всички очарования и възторзи на младостта. Скръбен и унесен, аз седях в издигнатата задна част на църквата и за един час гостувах в този благороден и честит свят, който някога беше моя родина. При един дует от Хайдн изведнъж се просълзих, не дочаках края на концерта, отказах се от нова среща с певицата (ех, колко лъчезарни вечери бях прекарал някога след такива концерти с музикантите), с нечути стъпки излязох от катедралата, уморено вървях по нощните улички, където тук и там, зад прозорците на ресторантите, джазови състави свиреха мелодиите на сегашния ми живот. Ох, в какъв мрачен низ от заблуди се превърна моят живот!

Бродейки в тази нощ, аз дълго премислях особеното си отношение към музиката и повторно открих тази колкото вълнуваща, толкова и злокобна близост с музиката като съдба на цялата немска душевност. В немския дух господства майчиното право, свързаността с природата под формата на една хегемония на музиката, каквато никога друг народ не е познал. Ние, интелектуалците, вместо мъжествено да се защищаваме срещу нея и да се покоряваме на духа, на логоса, на словото и да се вслушваме в тях, всички мечтаем за един език без думи, който да изяснява неизяснимото и да изразява неизразимото. Вместо да свири колкото може по-вярно и добросъвестно на своя инструмент, немският интелигент постоянно е в противоборство със словото и разума и кокетира с музиката. И в музиката, в чудните блажени звукови образи, в удивителните прелестни чувства и настроения, които никога не са били подтикнати до осъществяване, немският дух се е пилял и е пропуснал повечето от своите истински задачи. Всички ние, интелигентите, не се чувствахме у дома си сред действителността — бяхме й чужди и враждебни, затова и в нашата действителност, в нашата история, в политиката и общественото ни мнение ролята на духа е била толкова жалка. Да, аз често премислях това, а понякога и не без да изпитвам неудържимия копнеж веднъж да участвам в извайването на тази действителност, веднъж да бъда сериозно и отговорно деен, вместо винаги да се занимавам само с естетика и духовно художествено занаятчийство. Всякога обаче това свършваше с примирение, с безропотна подчиненост на злата участ. Господата от генералитета и тежката индустрия са напълно прави — с нас, „интелигентите“, нищо не можеше да се предприеме, ние бяхме ненужно, чуждо на действителността, безотговорно общество от остроумни бъбривци. Ох, по дяволите! Бръснач!