Херман Хесе - Степния вълк

Отново и отново се срещах с музиканта Пабло и моята преценка за него трябваше да бъде променена дори само затова, защото Хермине толкова го обичаше и усърдно търсеше компанията му. В паметта ми Пабло се беше очертал като една хубава нула, дребен, малко суетен красавец, едно забавно дете, което не създава проблеми, с радост надува своята панаирджийска тръба и лесно може да бъде ръководено с похвала и шоколад. Но Пабло не питаше за моите преценки, към тях беше също така равнодушен, както и към музикалните ми теории. Постоянно усмихнат, той ги слушаше любезно и приветливо, но никога не даде истински отговор. Въпреки това, изглежда, че аз бях събудил някакъв интерес у него, той видимо полагаше усилия да ми се хареса и да ми покаже своето благоразположение. Когато веднъж при тези безрезултатни разговори бях раздразнен и почти груб, той ме погледна в лицето, смутен и тъжен, взе лявата ми ръка и я погали; от една малка златна табакера ми предложи за смъркане нещо, което щяло да ми подейства добре. Аз попитах Хермине с поглед, тя кимна утвърдително, взех и смръкнах и всъщност скоро се почувствах по-бодър и по-весел, вероятно прахът съдържаше кокаин. Хермине ми разказа, че Пабло имал много такива средства, които получавал по тайни пътища, понякога ги предоставял на приятели и бил майстор в тяхното смесване и дозиране: средства за успокояване на болки, за сън и такива, предизвикващи приятни сънища, развеселеност, любовно настроение.

Веднъж аз го срещнах на улицата край кея, и той тръгна с мене без каквото и да е колебание. Най-после този път ми се удаде да го накарам да говори.

— Господин Пабло — казах му аз; той си играеше с тънко черно, украсено със сребро бастунче, — вие сте приятел на Хермине, това е причината, поради която ме интересувате. Но трябва да ви кажа, че с вас никак не ми е лесно да беседвам. Много пъти правих опит да поговорим за музиката. Би ми било интересно да чуя вашето мнение, възраженията, преценката ви. Ала вие не сметнахте за нужно да ми дадете дори и най-малкия ответ.

Той сърдечно ми се усмихна, но този път не остана длъжен с отговора, а каза съвсем спокойно:

— Виждате ли? По мое мнение няма никаква стойност да се говори за музиката. Аз никога не говоря за музика. Какво бих могъл да кажа в отговор на вашите мъдри и правилни думи? Вие наистина имате право във всичко, каквото казвате. Но виждате ли, аз съм музикант, не съм учен и не смятам, че в музиката има някаква стойност да бъдеш прав, да притежаваш вкус, образование и всичко от този род.

— Е, да, а какво има стойност?

— Това, че човек свири, господин Халер, толкова добре, толкова много и интензивно, колкото му е възможно. Това е, мосю. Ако аз имах в главата си всички произведения на Бах и Хайдн и можех да кажа върху тях и най-умните неща, то с това не бих допринесъл за никого нищо. Но щом взема моя саксофон и изсвиря едно стремително „шими“, все едно дали мелодията му е добра или лоша, тя ще достави радост на много хора, ще се влее в кръвта им и ще ги накара да затанцуват. Само това има стойност. Погледнете някога в бална зала лицата на хората в момента, в който след една по-дълга пауза музиката отново започва, как блясват очите, краката трепват, лицата почват да се усмихват! Това е, заради което човек се занимава с музика!

— Много добре, господин Пабло, но има не само чувствена музика, има и духовна. Съществува не само тази, която свирят тъкмо в момента, а и безсмъртна музика, тя продължава да живее дори и ако не се изпълнява сега. Някой може да лежи сам в леглото си и в мислите му да се събужда мелодията от „Вълшебната флейта“ или от „Страсти по Матея“ и тогава музиката оживява без един-единствен човек да свири на флейта или да докосне с лък цигулка.

— Разбира се, господин Халер. Също и „Yearning“ 9 9 Yearning (англ.) — копнеж. и „Valencia“ всяка нощ могат да бъдат възпроизвеждани безгласно от много самотни и мечтателни хора; и най-бедната машинописка стои в канцеларията с последния уанстеп в главата, удря по клавишите в неговия такт. Вие сте прав, всички самотни хора, аз гледам с добро око на това, си имат своята безмълвна музика, все едно дали е „Yearning“, „Вълшебната флейта“ или „Valencia“. Но откъде тези хора вземат своята самотна безмълвна музика? Получават я от нас, от музикантите, тя трябва първо да бъде изсвирена и чута и да влезе в кръвта, преди някой у дома, в своята стаичка, да мисли и мечтае за нея.

— Съгласен съм — казах аз хладно, — без това не може. Но не бива Моцарт и най-новият фокстрот да се поставят на едно стъпало. И не е без значение дали вие свирите на хората божествена и вечна музика, или евтини музикални еднодневки.