Херман Хесе - Степния вълк

Така, изпълнен от мисли и отзвуците на музиката, със сърце, натежало от скръб и отчаян копнеж за живот, за действителност, за смисъл, от копнеж по безвъзвратно загубеното, най-после аз се прибрах у дома, изкачих стълбището, запалих лампата във всекидневната и напразно се опитах да почета малко. Спомних си за уговорката, която ме заставяше утре вечер да отида на уиски и танци в бар „Сесил“, и почувствах спотаен гняв и горчивина не само към себе си, но и към Хермине. Може би го прави с добро и искрено намерение, навярно тя е чудесно същество, но би било по-хубаво, ако тогава ме оставеше да загина, вместо да ме въвлича и увлича в този объркан, чужд свят на игра, чийто блясък е измамен, където аз все пак завинаги ще остана другоземец и където най-доброто в мене запустява и чезне в нищета.

И така тъжен си угасих светлината, тъжен си отидох в спалнята, тъжен започнах да се събличам. Тогава ме смути един необичаен дъх, лекият мирис на парфюм. Оглеждайки се, видях хубавата Мария да лежи в леглото ми, усмихната малко плахо, с големи сини очи.

— Мария! — казах аз. И първата ми мисъл беше, че моята хазяйка ще ме предупреди да напусна, ако узнае това.

— Дойдох — изговори тя тихо, — сърдите ли ми се?

— Не, не. Зная, Хермине ви е дала ключа. Нали?

— О, вие се сърдите. Ще си отида.

— Не, прелестна Мария, останете! Само че тъкмо тази вечер аз съм много тъжен, днес не мога да бъда весел, навярно утре ще ми се удаде отново.

Аз се наведох малко над нея, тогава тя обхвана главата ми със своите големи здрави длани, привлече ме към себе си и дълго ме целуна. После седнах на леглото до нея, улових ръката й, помолих я да говори тихо, тъй като не биваше да ни чуят, и се вгледах в красивото й пълно лице, което лежеше на възглавницата ми, чуждо и чудесно като голям цвят. Тя бавно притегли ръката ми към устните си, после под одеялото и я положи на своята топла, тихо дишаща гръд.

— Не е потребно да бъдеш весел — каза тя. — Хермине вече ми говори, че си угрижен. Всеки може да разбере това. Харесвам ли ти още? Неотдавна, когато танцувахме, беше много влюбен.

Целувах я по устните, очите, шията и гърдите. Допреди миг мислех за Хермине с горчивина и упрек. Сега държах в ръце нейния подарък и бях благодарен. Ласките на Мария не нараняваха чудната музика, която бях слушал днес, те бяха достойни за нея и нейно осъществяване. Бавно отмахвах завивката от красивата жена, докато, целувайки я, не стигнах до пръстите на краката й. Когато легнах при Мария, нейното лице-цвят ми се усмихваше.

В тази нощ, до Мария, аз не спах дълго, а дълбоко и здраво като дете. И пробудил се, преди да заспя отново, пиех нейната красива весела младост и от тихото й бъбрене узнах куп интересни неща за живота им — на нея и на Хермине. Знаех твърде малко за този вид създания и за техния живот, по-рано само в театралните среди случайно бях срещал подобни същества — както мъже, така и жени, които принадлежат наполовина на изкуствата, наполовина към света на чувствените наслади. Едва сега пред мен се разкриваше малко от един своеобразен, странно невинен и странно покварен живот. Всички тези момичета, най-често от бедни семейства, твърде умни и твърде хубави, за да отдадат целия си живот единствено на някаква лошо платена и безрадостна работа колкото за хляба, преживяваха ту от случайни занятия, ту осребрявайки своята прелест и любезност. Случваше се да прекарат по няколко месеца над пишещата машина, понякога биваха любовници на богати епикурейци, получаваха пари и подаръци; идваха времена, когато носеха кожи, возеха се в автомобили, живееха в луксозни хотели, а после — други времена — на живот в тавански стаички. Общо взето, никак не горяха от желание да се омъжват, но при случай наистина можеха да бъдат склонени чрез някое много примамливо предложение. Някои, без жар в любовта, проявяваха благоволение неохотно и само при спазаряване за най-високата цена. Други, към тях спадаше и Мария, бяха необикновено жадни и надарени за любов; повечето с опит в любовта и с двата пола; те живееха единствено заради любовта и постоянно, заедно с официалните си и плащащи приятели, имаха удоволствието и на други любовни връзки. Усърдни и заети, угрижени и лекомислени, умни и все пак безразсъдни, тези пеперуди живееха колкото детински, толкова и изтънчено. Независими, продажни, но не за всеки, очакваха своя дял от щастие и добро време; влюбени в живота, като държаха на него много по-малко от бюргерите, винаги готови да последват някой приказен принц в неговия замък, и винаги с една полуосъзната увереност за тежък и печален край.