Херман Хесе - Степния вълк

Тези видения — те бяха хиляди, със или без имена, — завърнали се всички, изплуваха млади и обновени от извора на любовната нощ и аз отново знаех забравеното сред страданието, че те бяха богатството и ценността на живота ми и неразрушими продължаваха да съществуват. Преживяванията, превърнали се в звезди, които можех да забравя, но не и да унищожа, чийто низ беше сказанието за моя живот, а звездният им блясък — ненакърнимата стойност на моето битие. Животът ми беше мъчителен, с погрешни стъпки, нещастен, водеше към отказ и отрицание, горчеше от съдбовната сол на цялото човечество, но той беше богат, горд и богат; дори и в страданието — царствен. И ако краят на пътя до залеза бъдеше напълно и още по-жалко пропилян, сърцевината на този живот беше благородна, тя имаше облик и раса, не се касаеше за пфениги, а за звезди.

Оттогава измина вече доста време, много неща се случиха и се промениха, мога да си спомня само за малко подробности от онази нощ: за отделни думи, разменени между нас; за отделни жестове и действия на дълбока любовна нежност; за звездно ясните мигове на събуждането от тежкия сън на любовната изнемога. Но в онази нощ, за пръв път от началото на падението ми, моят собствен живот ме погледна с неумолимо сияещи очи, където отново възприех случая за съдба, а развалините, с които беше осеяно битието ми — за божествени отломки. Моята душа отново пое дъх, очите ми прогледнаха и за минути долавях пламнал, че ми е потребно единствено да събера разпръснатия свят от видения, единствено да издигна до цялостен образ живота ми като Хари Халер Степния вълк, за да премина сам в света на виденията и да бъда безсмъртен. Нима всеки човешки живот не означава един пристъп към тази цел и опит да бъде достигната?

На сутринта, след като бях разделил закуската си с Мария, трябваше незабелязано да я изведа от къщата и това ми се удаде. Още същия ден в близък градски квартал наех за себе си и нея една стаичка, която бе определена само за нашите срещи.

Хермине, моята учителка по танц, идваше, вярна на дълга си, и аз трябваше да уча бостън. Тя бе строга и неумолима и не ме освободи от нито един час, защото беше решено, че ще отида с нея на предстоящия бал с маски. Бе ме помолила за пари заради маскарадния й костюм, обаче отказваше да обясни каквото и да е във връзка с него. Все още ми беше строго забранено да я посещавам или дори да узная къде живее.

Това време преди маскарада, около три седмици, бе необикновено хубаво. Мария ми се струваше първата истинска любовница, която съм имал в живота. От жените, които бях обичал, винаги изисквах интелект и образование, без някога да разбера напълно, че и най-богатата духовно и относително най-образованата жена нивга не бе отговорила на логоса в душата ми, а постоянно му се противопоставяше. Аз отивах при жените ведно с моите мисли и проблеми и би ми изглеждало напълно невъзможно да обичам по-дълго от час някое момиче, което едва ли е прочело една книга, почти не знае какво значи четене и не би могло да различи Чайковски от Бетховен. Мария нямаше образование, не й бяха потребни тези заобиколни пътища и светове-заместители, всички нейни проблеми израстваха непосредствено от сетивността й. Нейното изкуство и задача беше с дадената й сетивност, с особената си фигура, със своите цветове, коси, кожа, със своя глас и темперамент да постигне възможно най-голямата плътска наслада и любовно щастие. За всяко умение, за всяка извивка на своите очертания, за най-нежното изваяние да намери у любимия отзвук, разбиране и с вълшебство да извлече жива ощастливяваща ответна игра. Още при оня първи свенлив танц аз усетих този дъх на една гениална, очарователна, високо развита чувственост и бях омаян от него. Разбира се, неслучайно Хермине, всезнаещата, ми доведе тази Мария. В нейния дъх и във всичките й особености имаше нещо от лятото, от розите.

Нямах щастието да бъда единственият или предпочитаният любовник на Мария, аз бях един от многото. Често тя нямаше време за мене, понякога един следобеден час, малко пъти — цяла нощ. Тя не желаеше да получава от мене пари, зад това навярно се криеше Хермине. Но подаръци Мария приемаше с удоволствие и когато й поднасях примерно малко ново портмоне от червена лакирана кожа, вътре можеше да има и две-три златни монети. Впрочем заради червеното портмоне тя много ми се присмиваше! То беше прелестно, но образец от вече отминала мода, стоял дълго в магазина. За тези неща — дотогава знаех и разбирах по-малко, отколкото някое ескимоско наречие — научих много от Мария. Преди всичко научих, че дребните изделия, предмети на модата и лукса, не са просто измамливи играчки и кич или изобретения на алчните за пари фабриканти и търговци, а пълноправен, красив, разнообразен малък или по-скоро голям свят от вещи — всички създадени с единствената цел да служат на любовта, да правят по-изтънчени сетивата, да оживяват мъртвата околна среда и вълшебно да я надаряват с нови органи на любовта — от пудрата и парфюма до обувките за танц, от пръстена до табакерата, от токата на колана до ръчната чанта. Тази чанта не беше чанта, кесийката за пари не беше кесийка, цветята не бяха цветя, ветрилото не беше ветрило — всичко беше пластичен материал на любовта, на магията, на привличането, беше вестител, подмолен търговец, оръжие, боен призив.