Херман Хесе - Степния вълк

— Днес ти не си дошъл тук за удоволствие. Това посещение е урок по танц.

И аз трябваше два-три пъти да танцувам с нея, а междувременно тя ме запозна със саксофониста — един мургав хубав млад мъж от испански или южноамерикански произход, който, както тя каза, можел да свири на всякакви инструменти и да говори на всички езици по света. Този синьор, изглежда, беше много добър познат и приятел на Хермине. Пред себе си той имаше два саксофона с различна големина и ги надуваше поред, докато неговите черни блестящи очи внимателно и със задоволство изучаваха танцуващите. За мое особено учудване към този безобиден хубав музикант аз изпитах нещо като ревност; не любовна ревност, защото, разбира се, между нас с Хермине не можеше и дума да става за любов, но по-скоро една духовна дружеска ревност, тъй като ми се струваше, че той не е съвсем достоен за интереса и необикновеното внимание — да, дори обожанието, което тя проявяваше към него. Тук ми се налага да правя смешни запознанства, мислех си аз умърлушен.

После Хермине бе канена за танц едно след друго и аз останах сам на чаша чай, слушах музиката, един вид музика, която дотогава не можех да търпя. Боже мили, мислех си аз, значи вече трябва да бъда въведен тука и да се чувствам като у дома си в този толкова чужд и противен и досега така грижливо избягван и дълбоко презиран от мене свят на безделници и хора на удоволствията, в еднообразния подражателски свят на кафенетата с мраморни масички, джазова музика, кокотки и търговски пътници! Натъжен, отпивах от чая си и гледах втренчено към полуелегантната тълпа. Две хубави момичета привлякоха погледа ми, две добри гъвкави танцьорки, които аз с удивление и завист следях с очи как танцуват красиво, весело и уверено.

Тогава Хермине се върна и беше недоволна от мене. Не съм бил тука, смъмряше ме тя, за да правя такава физиономия и да стоя неподвижно край масичката за чай, сега трябвало, молела ме, да си дам сърце и да танцувам. Как, та аз не познавам никого? Това не било необходимо. Нима не съм видял нито едно момиче, което да ми харесва?

Показах й едното, по-красивото, което стоеше съвсем близо до нас: с хубава кадифена рокличка, късо остригани, гъсти руси коси и пълни женствени ръце. Хермине настоя веднага да отида и да го поканя. Отчаяно се противях.

— Че ние не се познаваме — казах аз нещастен, — пък и да бях хубав млад момък! Но такъв един стар скован глупак, който дори не умее да танцува, та тя ще ми се присмее!

Хермине ме изгледа с презрение.

— А дали аз ще ти се присмея, естествено ти е безразлично. Какъв страхливец си! Всеки, който се приближава до някое момиче, рискува да му се присмеят; това е нещо като залог. И тъй, рискувай, Хари, и в най-лошия случай се остави да ти се смеят, иначе моята вяра в послушанието ти ще се стопи.

Тя не отстъпваше. Със свито сърце аз станах и тръгнах към красивото момиче още щом музиката започна отново.

— Всъщност не съм свободна — каза момичето и ме погледна любопитно с големи живи очи, — но моят партньор, изглежда, се е заседял там на бара. Е, хайде тогава!

Аз я обгърнах и направих първите стъпки още учуден от това, че красавицата не ме отпрати и тъй като тя веднага схвана как стоят нещата, пое воденето. Танцуваше чудесно и това ме увлече, за няколко минути забравих всички задължения и правила на танца, просто плувах заедно с нея, усещах стегнатите й бедра, пъргавите гъвкави колене, гледах нейното младо, сияещо лице, признах й, че танцувам за първи път в живота си. Тя се усмихна и ме насърчи, с удивителна игривост отговаряше на моите възхитени погледи и ласкателни думи, не с реч, а с леки очарователни движения, които ни свързваха по-близко и по-привлекателно. Държах здраво дясната си ръка над талията й, щастлив и усърден следвах движенията на нейните крака, ръце и рамене; за мое учудване нито веднъж не я настъпих и когато музиката свърши, ние двамата стояхме прави и ръкопляскахме, докато танцът не бе засвирен повторно и аз, старателен, влюбен и съсредоточен, още един път изпълних ритуала.

Когато танцът свърши — твърде рано, — красивото момиче в кадифе се оттегли и неочаквано до мен застана Хермине, която ни беше наблюдавала.

— Забелязваш ли нещо? — усмихна се тя с похвала. — Откри ли, че женските крака не са крака на маси? Е, браво! Фокс ти вече умееш, слава Богу, утре ще започнем с бостън, а след три седмици е балът с маски в залите на „Глобус“.

За музиката беше настанала пауза. Ние едва бяхме седнали и при нас дойде хубавият млад господин Пабло, саксофонистът, кимна ни и се настани до Хермине. Изглежда, че бяха много добри приятели. На мене обаче, признавам си, при първата ни среща този господин никак не ми хареса. Красив беше, това не можеше да се отрече, с красива фигура и лице. Но други предимства аз не можех да открия у него. Също и владеенето на много езици за него бе лесно, та той изобщо не казваше нищо, само думите „моля“, „благодаря“, „да“, „разбира се“, „ало“ и тем подобни, които действително знаеше на много езици. Не, той, синьор Пабло, не говореше нищо, а изглежда, че и много не мислеше този хубав кабалеро. Неговото занимание беше да надува саксофона в джазовия състав и изглеждаше отдаден на тази професия с любов и страст. Понякога по време на свиренето неочаквано ръкопляскаше или си позволяваше други изблици на въодушевление, някак силно и напевно викаше „о-о-о, ха-ха-ха, ало“. Иначе видимо не бе способен за нищо друго на света, освен да бъде хубав, да се харесва на жените, да носи яки и връзки по най-новата мода, а също и много пръстени на ръцете. Неговото участие в разговора се изразяваше в това, че той седеше с нас, усмихваше ни се, гледаше ръчния си часовник и свиваше цигари, при което бе много сръчен. Тъмните му красиви очи на креол, черните къдри не криеха нито романтика, нито проблеми, нито мисли. Погледнат отблизо, красивият екзотичен полубог беше един доволен и малко разглезен младеж с приятни маниери — нищо повече. Заговорих с него за инструмента му, за тембъра в джазовата музика — той трябваше да види, че има работа със стар познавач и любител на музиката. Но не прояви никакъв интерес и докато аз от вежливост към него или собствено към Хермине предприех нещо като музикално-теоретично оправдаване на джаза, той се усмихваше добродушно на мене и моите старания и вероятно му беше съвършено неизвестно, че преди и освен джаза съществува и друга музика. Той беше мил; да, мил и вежлив, усмихваше се хубаво с големите си празни очи. Но между него и мене, изглежда, нямаше нищо общо; нищо от това, което нему се струваше важно и свято, не би могло да бъде и за мене такова — ние идвахме от противоположни краища на земята, в нашите езици нямаше нито една обща дума. (Но по-късно Хермине ми разказа нещо забележително. Тя разправи, че след този разговор Пабло й напомнил за мене, да бъдела особено грижовна с този човек, който явно е много нещастен. И когато тя го попитала откъде заключава така, той казал: „Клетият, клетият човек! Че виж му очите! Не може да се смее!“)