Херман Хесе - Степния вълк

— Хермине — казах аз, — неотдавна ми се случи нещо чудно. Един непознат ми даде малка напечатана брошурка, подобна на панаирджийска книжка, и в нея е описана цялата ми история — всичко, което се отнася до мене, съвсем точно. Кажи, не е ли странно?

— А как се казва книжката? — попита тя.

— Трактат за Степния вълк.

— О, степен вълк е знаменито и Степния вълк си ти? Ти ли трябва да си това?

— Да, аз. Аз съм същество, което е получовек и полувълк или само си въобразява, че е така.

Тя не отвърна нищо. Взря се изпитателно и с внимание в очите ми, после в моите ръце и за момент в погледа й отново изплува предишната сериозност и мрачно страдание. Вярвах, че съм отгатнал мислите й — дали съм достатъчно вълк, за да изпълня нейната „последна заповед“.

— Естествено това е твоя приумица — каза тя, като се върна към веселостта — или ако искаш, поетичен образ. Но в него има нещо вярно. Днес ти не си вълк, но преди, когато влезе в залата като паднал от луната, тогава в тебе имаше нещо зверско и тъкмо то ми се хареса.

Хермине млъкна поради някакво внезапно хрумване и каза смутено:

— Това звучи толкова глупаво, такава една дума като звяр или хищник. Не бива по този начин да се говори за животните. Да, те често са ужасни, но пак са много по-истински от хората.

— Какво значи истински? Как го разбираш?

— Е, ами поразгледай някое животно, една котка, куче или птица, или дори някое от красивите големи животни в зоологическата градина — пума или жираф! И ще видиш, че всички те са истински; че нито едно от тези животни не се притеснява и не чувства; че не знае какво да прави и как да се държи. Те не се стараят да ти импонират. Не играят. Те са такива, каквито са, като камъните и цветята или звездите на небето. Разбираш ли?

Разбирах.

— Обикновено животните са тъжни — продължи тя. — И когато някой човек е много тъжен, не защото, да речем, го боли зъб или е загубил пари, а защото за един час долавя какво е положението на всичко, целия живот и тогава е истински тъжен, в такъв момент той всякога малко прилича на животно — изглежда тъжен, но по-верен на себе си и по-хубав от обикновено. Така е и тъкмо такъв вид имаше, Степни вълко, когато те съзрях за пръв път.

— Хермине, а какво мислиш за онази книга, в която съм описан?

— О, знаеш ли, не искам непрестанно да мисля. Друг път ще поговорим за това. Може дори някога да ми я дадеш да я прочета. Или не, ако трябва отново да се заема с четене, тогава по-добре да ми дадеш една книга от тези, които сам си написал.

Тя помоли за кафе и известно време изглеждаше невнимателна и разсеяна. После изведнъж засия, като че ли размишленията й бяха стигнали до своята цел.

— Намислих — каза тя радостно.

— Какво?

— През цялото време мислих какво да направим за фокстрота. И тъй, я кажи имаш ли стая, в която ние от време на време по за един час да можем да танцуваме? Може да е и малка, това няма значение, само долу да не живее някой, който после да се качи при нас и вдигне скандал, ако малко му се тропа на главата. Е, добре тогава, много добре. Значи можеш да се учиш да танцуваш вкъщи?

— Да — казах аз плахо. — Толкова по-добре. Но мисля, че за това ще бъде потребна и музика.

— Естествено, но внимавай сега, музика ти ще купиш, това ще струва най-много колкото един курс по танц при учителка. А от учителката ще спестиш, защото ще те уча аз сама. И музика ще си имаме колкото искаме, а грамофонът ще ни остане в добавка.

— Грамофонът ли?

— Разбира се, ти ще купиш един малък апарат и няколко плочи с танцова музика към него…

— Чудесно — извиках аз. — И ако ти наистина успееш да ме научиш да танцувам, тогава ще получиш грамофона като хонорар. Съгласна ли си?

Казах това много сърцато, ала то не идваше от сърце. Не можех да си представя в моя малък работен кабинет с книгите такъв един апарат, който не ми беше приятен, а имах много да възразя и срещу танцуването. Но все пак си помислих, че при случай човек може някога и да опита, макар да бях убеден, че съм твърде стар и скован и вече не ще мога да се науча. Но сега така стремглаво! За мен цялата работа бе бърза и бурна и аз усещах как се надига за съпротива всичко, което като стар разглезен познавач на музиката имах против грамофона, джаза и модерната танцова музика. Че сега в стаята ми заедно с Новалис и Жан Паул, в моята постница и убежище, където царяха само мисли, щеше да зазвучи и американски танцов шлагер, ми се струваше повече отколкото някой би могъл да иска от мене. Да, но го искаше не „някой“, а Хермине — тя имаше право да заповядва. И аз се подчинявах. Естествено се подчиних.