Херман Хесе - Степния вълк

Удивителен беше погледът, който Хермине ми хвърли сега — поглед, пълен с веселост, пълен с присмех и дяволитост; поглед на другарско разбиране и едновременно наситен с тегло, знание и шеметно дълбока сериозност.

— Ти не бива да мислиш така — каза тя съвсем майчински. — Твоят живот не става повърхностен и глупав, ако знаеш, че борбата ти ще бъде неуспешна. Много по-повърхностно е, Хари, ако ти, борейки се за нещо добро и идеално, смяташ, че лесно можеш да го постигнеш. Нима идеалите съществуват, за да бъдат постигнати? А нима ние, хората, живеем, за да отменим смъртта? Не, ние живеем, за да се страхуваме от нея и после отново да я заобичаме; тъкмо поради смъртта понякога за час животът заблестява пред нас така хубав. Ти си дете, Хари. Бъди сега послушен и ела с мене, днес имаме да свършим много. В този ден не искам повече да се тормозя с мисли за войната и вестниците. А ти?

О, не, аз също бях готов да се откажа.

Ние отидохме заедно — това беше първата ни обща разходка из града — отидохме в един магазин за музикални инструменти и разгледахме грамофоните; отваряхме ги и ги затваряхме; карахме да ни ги пуснат и когато намерихме един много подходящ, приятен на вид и евтин, аз поисках да го купя, обаче Хермине не желаеше да се решим толкова бързо. Тя ме възпря и трябваше да отида с нея и във втори магазин и там да претърсим всички системи и големини от най-скъпите и най-евтините грамофони, да ги прослушаме и чак тогава Хермине се съгласи да се върнем в първия магазин и да купим намерения там апарат.

— Виждаш ли — казах аз, — можеше да се уреди по-просто.

— Смяташ ли? А тогава вероятно утре щяхме да видим същия апарат, изложен на друга витрина и с двадесет франка по-евтин. И освен това, да направиш една покупка е удоволствие, а което доставя удоволствие, трябва да се изпитва докрай. Ти имаш да се учиш още на много неща.

С един служител от магазина ние занесохме покупката в моето жилище.

Хермине огледа всекидневната ми много внимателно, похвали печката и дивана, опита столовете, вземаше книги в ръка, после дълго стоя пред фотографията на моята любима. Грамофона поставихме върху скрина между купчините с книги. И обучението ми вече започна. Хермине пусна плоча с някакъв фокстрот, показа ми първите стъпки, хвана ме за ръка и се залови да води. Аз послушно тропах, блъсках се в столовете, слушах нейните заповеди, не ги разбирах, настъпвах я и бях колкото непохватен, толкова и усърден. След втория танц тя се хвърли на дивана и взе да се смее като дете.

— Боже мой, колко си вдървен! Ама върви си просто, сякаш си тръгнал на разходка. Да се напрягаш изобщо не е необходимо. Мисля, че ти вече дори се сгорещи. Е, хайде да починем пет минути! Виждаш ли, да се танцува, когато човек умее, е толкова просто, както и да се мисли, а е много по-лесно за научаване. Сега няма да се отнасяш с такава нетърпимост към това, че хората не искат да се приучат на мислене, а предпочитат да нарекат господин Халер предател на страната си и спокойно да допуснат следващата война.

Подир един час Хермине си тръгна с уверението, че другия път щяло да върви по-добре. Аз не бях на същото мнение и бях много разочарован от моята тъпост и тромавост. През този час, както ми изглеждаше, изобщо нищо не бях научил и не вярвах, че втория път може да бъде по-добре. Не, и за танца са потребни способности, каквито напълно ми липсваха: веселост, невинност, лекомислие, замах. Ех, та нали отдавна си мислех, че с мен е така.

Но чудно, на следващия ден всъщност тръгна по-добре и дори започна да ми прави удоволствие и в края на часа Хермине твърдеше, че вече знам фокстрот. Ала когато от това заключи, че утре трябвало да отида с нея в някой ресторант да танцуваме, аз се изплаших много и се бранех със страст. Тя хладно ми напомни за моя обет да я слушам и ми поръча утре за чая да бъда в хотел „Баланс“.

Нея вечер аз си останах вкъщи, исках да чета и не можех. Страхувах се от утрешния ден; ужасна ми се струваше мисълта, че аз, стар, плах и чувствителен особняк, не само ще отида в едно от тези досадни модерни заведения за чай и танци с джазова музика, но и там сред много чужди хора ще трябва да танцувам, без още да умея. И признавам, надсмивах си се и се срамувах от себе си, когато сам в тихата си работна стая отворих и пуснах апарата; леко, по чорапи, започнах да репетирам стъпките на моя фокстрот.

На другия ден в хотел „Баланс“ свиреше малък оркестър, сервираха чай и уиски. Опитах се да подкупя Хермине, предложих й сладкиши, помъчих се да я поканя и на бутилка вино, но тя беше неумолима.