Херман Хесе - Степния вълк

На другия ден следобед ние се срещнахме в едно кафене. Когато отидох, Хермине седеше вече там, пиеше чай и усмихната ми показа един вестник, в който бе открила моето име. Това беше едно от реакционните подстрекателски издания на моята родина, в което от време на време, като при непрестанна обиколка в кръг, се появяваха бурни статии с ругатни срещу мене. В годините на войната аз бях противник на войната, а след нея, при случай, призовавах към спокойствие, търпение, човечност и самокритика и се борех срещу ставащите всекидневно по-остри, по-глупави и по-диви националистически подстрекателства. И сега отново вестникът подемаше атака с тази статия, лошо написана, съчинена наполовина от самия редактор, наполовина със заемки от много подобни материали в пресата, която по дух беше близо до него. Известно е, че никой не пише така лошо, както защитниците на една остаряваща идеология, и никой не върши занаята си по-нечисто и без добросъвестен труд. Хермине бе прочела статията и беше узнала, че Хари Халер е вредител, безотечественик и че естествено положението на отечеството не може да бъде друго освен лошо, докато се търпят такива хора и такива мисли и у младежта се насаждат сантиментални схващания за човечеството, вместо тя да се възпитава за военно отмъщение срещу изконния враг.

— Ти ли си това? — попита Хермине и посочи моето име. — Е, здравата си спечелил врагове, Хари. Ядосваш ли се?

Аз прочетох няколко реда — те бяха както обикновено, всяка една от тези шаблонни хули вече от години ми беше позната до втръсване.

— Не — казах аз, — не ме ядосва, отдавна съм свикнал. Няколко пъти изразих мнението, че всеки народ и дори всеки отделен човек, вместо да се приспива с измамни политически въпроси „за вината“, е по-добре да се саморазследва доколко той лично поради грешки, пропуски и лоши привички е съвиновен за войните и за всички други беди на света, навярно този е единственият път да се избегне следващата война. Те не могат да ми простят това, защото естествено се смятат за напълно невинни — кайзерът, генералите, едрите индустриалци, политиците, вестниците — никой не може да се самоупрекне и в най-малкото, никой няма каквато и да е вина. Би могло да се приеме, че в света всичко върви чудесно, само дето няколко десетки милиона убити лежат в земята. И виждаш ли, Хермине, ако такива статии с ругателства вече не могат да ме ядосат, понякога те все пак ме натъжават. Две трети от моите съотечественици четат този вид вестници, всяка сутрин и вечер четат такива дрънканици, всеки ден биват обработвани, предупреждавани, насъсквани, у тях подклаждат недоволство и озлобление, а целта и краят на всичко това е отново войната, следващата, идващата война, която положително ще бъде още по-ужасна, отколкото беше миналата. Всичко това е ясно и просто, всеки човек би могъл да го разбере и след един-единствен час на размисъл да стигне до същото заключение. Но никой не желае това, никой не иска да предотврати задаващата се война, никой не желае да спести на себе си и на своите деца поредната кланица за милиони щом не може да го получи на по-ниска цена. Един час за размисъл, малко време да се съсредоточи в себе си и се запита доколко сам е съучастник в безредието и злината в света и съвиновник — видиш ли, никой не иска да го отдели! И в резултат ще продължава все така и идната война с усърдие ще се подготвя от много стотици хора ден подир ден. Откакто го знам, това ме скова и доведе до отчаяние, за мене вече няма „отечество“ и никакъв идеал, всичко е просто декорация за господата, които подготвят следващото клане. Няма смисъл да разсъдиш; да кажеш, да напишеш нещо човешко; няма смисъл хубави съждения да вълнуват ума ти — на двама-трима души, които постъпват така, се падат стотици вестници, списания, речи, официални и тайни заседания, а те ден след ден се стремят към точно обратното и го постигат.

Хермине ме бе слушала със съучастие.

— Да — каза тя сега. — Ти имаш право. Естествено отново ще има война, не е необходимо човек да чете вестници, за да го разбере. Това наистина натъжава, но няма смисъл. То е все едно човек да тъгува, че въпреки всички и всичко, което може да направи срещу това, някога неизбежно ще умре. Борбата срещу смъртта, мили Хари, е винаги красива, благородна, тя е чудесно и достойно дело, а значи — и борбата против войната. Но тя също и винаги е безнадеждна донкихотовщина.

— Това може би е вярно — потвърдих аз буйно, — но с истини като тези, че всички ние скоро ще трябва да умрем, следователно всичко е безразлично и все едно, целият живот става повърхностен и глупав. Да, трябва ли да отхвърлим всичко, да се откажем от всеки дух, от всеки стремеж, от всяка човечност и да оставим по-нататък да властват честолюбието и парите и на чаша бира да изчакаме следващата мобилизация?