Херман Хесе - Степния вълк

Когато черноокият се бе сбогувал и музиката отново засвири, Хермине стана.

— Сега би ли могъл пак да танцуваш с мене, Хари? Или не желаеш повече?

И с нея днес аз танцувах по-безгрижно, по-свободно и по-весело, макар и не толкова волно и в самозабрава, както с другата. Хермине ме остави да водя и се притисна до мене нежно и леко като лист на цвете и при нея аз също открих и изпитах всички ония ту отзивчиви, ту отлитащи прелести. И от Хермине лъхаше на жена и любов, и нейният танц пееше нежно и съкровено красивата, примамваща песен на пола, и все пак аз не можех да отвърна на всичко това съвсем свободно и весело, не можех да му се обрека в пълен захлас. Хермине ми беше твърде близка, чувствах я свой другар, сестра, себеравна; тя приличаше на мен самия и на приятеля ми от младостта Херман — на мечтателя, поета, пламенния събрат при моите духовни занимания и безразсъдства.

— Аз зная — каза тя после, когато заговорих за тези неща, — добре зная, че е така. И въпреки това наистина ще те накарам да се влюбиш в мене, но не бива да се бърза. Засега сме другари, хора, които се надяват да станат приятели, тъй като сме се опознали. Сега и двамата искаме да се учим един от друг и да играем един с друг. Аз ще ти покажа моя малък театър, ще те науча да танцуваш, да бъдеш малко весел и глупав, а ти ще ми откриеш своите мисли и малко от познанията си.

— Ах, Хермине, та аз нямам какво толкова да ти покажа, ти знаеш много повече от мене. Какъв забележителен човек си ти, момиче! Всякога ме разбираш и си на една крачка преди мене. Знача ли аз нещо за тебе? Не съм ли ти досаден?

Тя сведе надолу потъмнял поглед.

— Не обичам да те слушам да говориш така! Помисли за вечерта, когато ти, съсипан и отчаян, изплува от твоята мъка и самотност, пресече моя път и ми стана другар! Защо смяташ тогава те познах и можах да те разбера?

— Защо, Хермине? Кажи ми!

— Защото и аз съм като тебе. Защото и аз съм така сама, както и ти, а живота, хората и себе си мога да обичам и вземам сериозно също толкова малко, колкото и ти. Наистина винаги има по неколцина такива хора, които изискват от живота най-възвишеното и трудно могат да се примирят с неговата глупост и суровост.

— Ох, ти! — извиках дълбоко учуден. — Приятелко, аз те разбирам, никой няма да те разбере по-добре от мене. И въпреки това ти си ми загадка. Ти с такава лекота се справяш с живота, изпитваш такова преклонение към дребните неща и наслади, така владееш изкуството да се живее. Как може ти да страдаш от живота? Как може ти да се отчайваш?

— Аз не се отчайвам, Хари. Но да страдам от живота, о, да, в това имам опит. Ти се учудваш, че не съм щастлива, защото мога да танцувам и така добре да плувам по повърхността на живота. А пък аз, приятелю, се чудя, че ти си толкова разочарован от живота, понеже се чувстваш у дома си в най-хубавите и най-дълбоки неща — в духа, в изкуството, в мислите, — затова ние се привличаме един друг, затова сме като брат и сестра. Аз ще те науча да танцуваш и да играеш, да се смееш и все пак да не си доволен. А от тебе ще науча да мисля, да зная и пак да не съм доволна. Знаеш ли, че ние двамата сме деца на дявола?

— Да, такива сме. Дяволът е духът, а ние сме неговите нещастни деца. Ние сме изпаднали от природата и висим в празнотата. Но сега ми хрумна нещо. В трактата за Степния вълк, за който ти разказах, е написано нещо за това, че е само измислица на Хари, ако той вярва, че има една или две души, че се състои от една или две личности. У всеки човек има десет, сто, хиляда души.

— Това много ми допада — извика Хермине. — При тебе например духовното е много високо развито и затова ти си толкова изостанал във всички други малки изкуства на живота. Мислителят Хари е на сто години, а танцьорът е роден едва преди половин ден. Него сега ще поведем напред и всичките му малки братчета, които са също така невръстни, глупави и неразвити, какъвто е той.

Тя ме гледаше усмихната и попита тихо, с променен глас:

— А как ти се хареса Мария?

— Мария? Коя беше тя?

— Момичето, с което танцува. Хубаво момиче, много хубаво. Ти вече малко се влюби в нея, доколкото мога да забележа.

— Че ти познаваш ли я?

— О, да, ние се познаваме доста добре. Много ли ти се хареса?

— Тя ми допадна и аз се радвам, че беше толкова внимателна към моето танцуване.

— Ех, ако това беше всичко. Ти трябва малко да я поухажваш, Хари. Тя е много хубава и танцува толкова добре, а и вече си влюбен в нея. Вярвам, че ще имаш успех.

— О, това изобщо не засяга честолюбието ми.