Ситуацията ми харесваше. Не ми се искаше да се събудя, било в собственото си легло, било в психиатричното отделение на някоя болница. Особено не ми се щеше да се събудя в онази джунгла, може би с още прясна рана на лицето, а вертолетът още да не е пристигнал. А най не ми се щеше малкият жълтокож брат да си е свършил добре работата и да ме е изпратил при Валхала 59 59 Залата на Один, в която се намират дущите на героите, паднали в битка (тевт. митология) — бел.пр.
. О’кей, аз обичах Валхала.
Вървях напред, от едната ми страна милата сабя ме удряше по бедрото, от другата още по-милата жена крачеше до мен. Подире ни вървеше нещо като роб-крепостен-придворен, потеше се под тежкия товар, който носеше, и ни служеше като „очи отзад“. Птички пееха, а пейзажът сякаш беше сътворен от знаменити майстори-пейзажисти. Въздухът беше наситен със сладост и спокойствие.
Дългият лък ми създаваше неприятности… но така е и ако носиш ракета М-1. Стар беше провесила малкия си лък през рамо. Опитах и аз, но той се закачваше за шубраците. Пък и се чувствах неспокоен от това, че не съм в пълна готовност, след като Стар допускаше, че може да ми се наложи да го използвам. Ето защо го свалих от рамото и го взех в лявата си ръка, с опъната тетива и готов за стрелба.
През сутрешния поход имахме една малка тревога. Чух как тетивата на лъка на Руфо се опъна… обърнах се бързо назад с готов за стрелба лък, преди да видя какво има горе.
Или по-скоро долу. Беше птица, подобна на дива кокошка, само че по-голяма. Руфо я простреля на един клон, точно във врата. Проявих благоразумие да не се състезавам отново с него в стрелбата с лък.
Той млясна с уста и се усмихна.
— Вечерята!
През следващата една миля я оскуба и я закачи на колана си.
Около един часа спряхме за обяд на едно място, което според Стар било защитено, а Руфо разтвори кутията си докато стана колкото куфар и ни сервира студени котлети, ронливо провансалско сирене, хрускав френски хляб, круши и две бутилки шабле 60 60 Сухо, бяло бургуидско вино — бел.пр.
. След като се нахранихме, Стар предложи да подремнем. Идеята беше привлекателна. Бях си хапнал юнашки, а останалите трошички хвърлих на птичките. Но въпреки, това се изненадах.
— Няма ли да продължим?
— Сега ще имаш по език, Оскар — нежно ме осведоми Стар.
Трябва да им кажа на учителите в гимназията в Понс де Леон, че съществува един много по-добър начин за изучаване на чужди езици. Просто през един прекрасен ден лягаш на меката трева до някой ромолещ поток и най-хубавата жена на света се навежда над теб и се взира в очите ти. После тя започва да говори тихо на език, който не разбираш.
След малко големите й очи стават още по-големи и по-големи… и по-големи… и човек може да се удави в тях.
После, доста по-късно, Руфо каза:
— Erbas, Oskar, ’t knila voorshl.
— О’кей — отговорих аз. — Ставам. Но не ме пришпорвай.
Изкарах още няколко урока, за които няма да разказвам и след това ние говорехме само на този език, с изключение на случаите, когато бяхме принудени да преминем на английски, за да преодолеем някои лексикални ограничения. Този език е богат на ругатни и на думи, отнасящи се до правене на любов. Той е по-богат от английския и по някои технически въпроси… но в него има изненадващи празноти. Например няма дума за „адвокат“.
Приблизително един час преди залез слънце пристигнахме при Пеещите води.
Бяхме минали през едно високо, гористо плато. Потокът, в който бяхме ловили пъстърва, се беше превърнал в голяма река. Пред нас тя се изливаше в каскада от водопади, подобно на Йосемите 61 61 Поредица от живописни водопади в Йосемитския национален парк — бел.пр.
. Тук, където спряхме да лагеруваме, водата беше изрязала в платото една клисура.
Навсякъде, докъдето поглед стига, се виждаха водопади… големи, трийсет или петдесет фута високи, и малки, които могат да бъдат прескочени дори от една мишка. Терасите и стъпалата бяха гладки и позеленели от водата. Над тях беше надвиснала зеленина, водата като разбит крем се пръскаше на гъста пяна.
Водопадите пееха. Мъничките звънтяха със сребърно сопрано, големите боботеха басово. По зелените склонове, по които се катерехме, се носеха непрестанни хорали; по средата на водопадите човек трябваше да крещи, за да чуе гласа си.
Наоколо сякаш звучаха думите на Колридж 62 62 Самюел Тейлър Колридж, 1772–1834 г, английски поет и критик — бел.пр.
, дошли от един от неговите очарователни сънища:
Читать дальше