Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

— Стар, ти каза че… — Спрях. Тя беше свършила с обличането без да е прекалила. Беше обула кожени обувки за пътуване — всъщност полуботуши — носеше кафяво трико и къса зелена горна дреха, нещо средно между жакет и поличка за фигурно пързаляне. На главата си беше сложила кокетна малка шапчица. Облеклото й я правеше да прилича на самолетна стюардеса от музикална комедийна версия… красива, остроумна, практична и секси.

А може би приличаше на Мейд Мариън, тъй като имаше лък с двойна извивка, наполовина на моя, колчан и кама.

— Ти — казах аз — си се стегнала така, сякаш е избухнало въстание.

— Тя се засмя, на бузите й цъфнаха трапчинките и направи реверанс. (Стар никога нямаше претенции за мъжка сила. Тя знаеше, че е жена, знаеше, че е красива, харесваше се такава, каквато е.)

— Ти каза по-рано — продължих аз, — че още не ми е необходимо оръжие. Трябва ли да облека някой от тези космически костюми? Не ми изглеждат много удобни.

— Днес не очаквам голяма опасност — отговори тя бавно. — Но тук не можем да извикаме полиция. Ти сам ще трябва да решиш какво ти е нужно.

— Но… по дяволите, принцесо, ти познаваш това място, а не аз. Нужен ми е съвет.

Не ми отговори. Обърнах се към Руфо. Той съсредоточено изучаваше върха на едно дърво. Казах му:

— Руфо, обличай се. Той вдигна вежди.

— Милорд Оскар?

— Schnell! Vite, vite! Следвай примера.

— О’кей.

Той бързо се облече в дрехи, които представляваха мъжка версия на избраните от Стар — с шорти вместо трико.

— Въоръжи се — казах аз и започнах да се обличам със същите дрехи като само смятах да обуя войнишки ботуши. Видях обаче чифт полуботуши, които изглеж даха точно моя номер, така че реших да ги пробвам.

Легнаха на краката ми като ръкавици, а пък ходилата ми бяха станали толкова корави от едномесечното ходене бос на Ил дьо Левант, че не се нуждаех от дебели ботуши.

Не бяха толкова старинни, колкото изглеждаха. Отпред имаха цип, който се затваряше догоре, а вътре имаха надпис Fabrique en France 58 58 Произведено във Франция — бел.пр. .

Руфо беше взел лъка, който изпробва по-рано, беше си избрал още сабя и кинжал. Вместо кинжал аз взех ловджийски нож, марка Солинген. Погледнах с копнеж към един 45-милиметров пистолет, но не го докоснах. Ако „те“, независимо кои бяха, имат свой местен закон Съливан, нямах намерение да го нарушавам.

Стар нареди на Руфо да прибира багажа, после клекна до мен на едно песъчливо място до потока и начерта една скица: маршрута на юг, спускащ се все надолу по потока, с изключение на късите преходи напряко, до местността, наречена Пеещите води. Там щяхме да пренощуваме.

Запомних го.

— О’кей. Има и още нещо, за което трябва да ме предупредиш? Ние ли ще стреляме първи, или ще изчакаме те да ни бомбардират?

— Днес не очаквам нищо. А, има едно месоядно животно, три пъти по-голямо от лъв. Но то е много страхливо и не напада движещ се човек.

— Точно като за мен. Добре, няма да преставаме да се движим.

— Ако видим човешки същества… макар че не очаквам… може би ще бъде добре да поставиш стрела на лъка си… но не го вдигай, докато не почувстваш, че е необходимо. Не чакай обаче да ти кажа какво да правиш, Оскар. Сам трябва да решиш. Руфо също няма да стреля, докато не види, че ти си решен да стреляш.

Руфо беше свършил с опаковането.

— О’кей, да тръгваме — казах аз.

Тръгнахме. Малката черна кутия на Руфо сега имаше формата на раница, но не се реших да го попитам как щеше да носи два тона товар на раменете си. Може би с помощта на антигравитационен уред като Бък Роджърс. Може би имаше кръв на китайски кули. Или може би с помощта на черна магия. По дяволите, само онзи сандък от тиково дърво не би могъл да се побере в раницата, дори при свиване от 30 към 1, да не говорим за арсенала от оръжия и всички останали дреболии.

Нямах никакво намерение да се чудя и да питам Стар къде бяхме, как се бяхме оказали там, какво щяхме да правим, както и за подробности относно онези опасности, с които щях да се сблъскам. Виж, Мак, когато най-великолепният сън през живота ти е на път да се сбъдне, нима трябва да се спираш, за да умуваш дали логически е възможно това красиво бебче да бъде с теб в сеното… и след това да се събудиш? Зная, че логически, всичко, което се случи след като прочетох онази глупава обява, не е възможно.

Така че зарязах логиката.

Логиката е несигурно нещо, приятел. Логиката доказва, че е невъзможно самолета да лети, че водородната бомба не може да избухне и че от небето не могат да падат камъни. Логиката е начин за изразяване, че ако нещо не се е случило вчера, го не може да се случи утре.